Ганимар остана малко изненадан. Изидор Ботрьоле съвсем учтиво му се поклони, а след това се обърна към господин Фийол:
— Господин следовател, изглежда сте получили добри отзиви за мен?
— Отлични? Първо, вие наистина сте били във Вьол, когато госпожица Дьо Сен Веран е помислила, че ви е видяла на пътя. И второ, вие наистина сте Изидор Ботрьоле, ученик по риторика, и дори отличен ученик.
— Следователно…
— Следователно сте свободен. Но все пак ви поставям едно малко условие: разбирате, че не мога да освободя току-тъй човек, който си служи с приспивателни, който бяга през прозореца и който най-после бива заловен да скита по чужди владения…
— Добре, какво обичате?
— И тъй, ще се върнем към прекъснатия ни разговор и вие ще ни кажете докъде сте стигнали в издирванията си… през тези два дни трябва да сте отишли много далече.
На Ганимар всичко това очевидно не се хареса и се готвеше да излезе, но съдебният следовател извика:
— Не си отивайте, господин инспектор! Уверявам ви, че господин Ботрьоле заслужава да го изслушате. Приятелите му го считат за ват съперник и за съперник на Шерлок Холмс.
— Я гледай! — подигравателно каза Ганимар.
— Сам ще видите! Господин Ботрьоле, имате възможност да оправдаете отзивите на приятелите си. Сега или никога! Моля ви сега да ни кажете самата истина.
Изидор усмихнато изслуша всичко това.
— Господин следовател, вие сте жесток. Но вече няма да ви дам повод да ми се присмивате.
— Значи нищо не знаете?
— Наистина трябва да призная, че нищо не знам, защото не мога да кажа, че знам нещо, когато съм открил две-три подробности, изплъзнали се от вниманието ви.
— Например?
— Какво е откраднато.
— А, значи вие знаете какво е откраднато?
— Тъй, както и вие сам го знаете, в това съм сигурен. Това е първото нещо, което се помъчих да открия, защото ми изглеждаше най-лесно.
— Най-лесно ли?
— Да, разбира се, трябваше само малко да помисля. Ето и пътя на разсъжденията ми: от една страна, откраднато е нещо, защото двете момичета дадоха еднакви показания, че са видели двама души, които отнасяли някакви предмети. А от друга — нищо не е откраднато, защото това твърди граф Дьо Жевър, който по-добре от другите познава богатствата си. От тези две показания неизбежно произтича следното: щом при една кражба нищо не е изчезнало, това значи, че откраднатият предмет е бил заменен с друг подобен.
— Така е… Така е… — съгласи се явно заинтересуваният следовател.
— И тъй — продължи Ботрьоле, — кое в този салон е могло да привлече вниманието на крадците? Две неща: най-напред гоблените. Но старите гоблени не могат да бъдат подправени, защото това веднага ще се забележи. Остават четирите Рубенса.
— Какво искате да кажете?
— Казвам, че четирите Рубенса, които висят на тази стена, са фалшиви.
— Това е невъзможно… Съвсем невъзможно!
— Господин следовател, преди десетина месеца тук, в Амбрюне, пристигнал един млад човек, който се представил като Шарпане и поискал позволение да направи копие от тези картини на Рубенс. Граф Дьо Жевър му позволил. Всеки ден в продължение на пет месеца Шарпане е работил в този салон от сутрин до вечер. Ето това са копията, които той е направил и които са заместили четирите истински картини, завещани на граф Дьо Жевър.
Господин Фийол и Ганимар се спогледаха, без да скриват учудването си. Полицейският инспектор вече не мислеше да излиза. Най-после следователят промърмори:
— Трябва да чуем мнението на господин Дьо Жевър.
Ганимар се съгласи и поръчаха да повикат графа в салона.
След малко той дойде.
— Господин графе — обърна се към него съдебният следовател, — следствието ни доведе до едно съвсем неочаквано откритие, за верността на което не можем да гарантираме. Може би… може би… проникналите тук крадци са искали да залитат вашите четири Рубенса… или да ги заменят с четири копия… копия, рисувани преди една година от художника Шарпане. Бъдете така добър да погледнете тези картини и да ми кажете дали са истинските.
Графът се помъчи да скрие неудоволствието, което се мярна на лицето му при тези думи. Погледна Ботрьоле, после господин Фийол и отговори, без дори да погледне картините:
— Аз се надявах, че истината няма да се разкрие. Но тъй като се случи обратното, без колебание мога да кажа: тези четири картини са фалшиви.
— Значи сте го знаели? Защо не ни казахте?
— Притежателят на една картина никога не бърза да каже, че не е… или че вече не е истинска.
— Но това е единственият начин да се намерят картините.