— Нещо като deja vu с нечии спомени — казва Гейл, упорито отказваща да изостави неустойчивия сал на езика.
— Точно така — отвръща Джереми, но се замисля намръщен и отново повтаря „точно така“. — Въпросът, който никой не се е сетил да зададе… поне преди Голдмън и екипа му… е как човек чете собствените си мисли? Изследователите невролози се опитват да намерят отговора с помощта на невротрансмитери или други химикали или пък разсъждавайки с понятия като дендрити и синапси… все едно да се опитваш да разбереш как работи радиото като човъркаш из неговите транзистори и съпротивления, без да ти дойде на ум да ги сглобиш в едно цяло.
Гейл отива до хладилника, донася кана и му долива чай.
— Тоест ти си сглобил радиото?
— Голдмън го е направил — смее се Джереми. — А аз съм го включил.
— Как четем собствените си мисли? — тихо пита тя.
Джереми движи ръце във въздуха. Пръстите му трептят подобно на неуловимите вълни, които описва.
— Мозъкът генерира суперхолограми, съдържащи целия пакет… памет, личност, дори пакети за обработката на вълните, с помощта на които ние интерпретираме действителността… и още докато генерира тези вълни, мозъкът изпълнява ролята и на интерферометър, раздробявайки вълните на съставните им части, такива, каквито са ни нужни на нас. За да „четем“ собствените си мисли.
Дланите на Гейл се свиват и отпускат, докато се съпротивлява на порива да загризе ноктите си от вълнение.
— Струва ми се, че разбирам…
Джереми сграбчва ръцете й.
— Разбираш. Това обяснява толкова много, Гейл… например факта, че преживелите мозъчен удар са в състояние отново да се научат да използват части от мозъка си; ужасяващите последици от болестта на Алцхаймер; дори защо бебетата се нуждаят от толкова много сънища, а възрастните — не. Ами защото личностната вълна у бебето изпитва далеч по-голяма нужда да интерпретира действителността в този холографски симулатор…
Джереми млъква. Забелязал е сянката на болка, бързо преминала по лицето на Гейл при споменаването на думата „бебе“. Стиска ръцете й още по-силно.
— Както и да е — казва той, — това е обяснението на нашата способност.
Тя вдига поглед и среща неговия.
— Мисля, че разбирам, Джереми. Но…
Той изпива последната глътка чай с лед.
— Може би сме генетични мутанти, момиче, както си говорихме преди време. Но ако е така, то ние сме мутанти, чиито мозъци вършат същото като мозъците на всички останали… раздробяват суперхолограмите на разбираеми структури. Само че нашите мозъци са способни да интерпретират вълновите структури на другите хора така, както своите собствени.
Гейл кима бързо.
— Затова непрекъснато ни връхлитат чужди мисли… тези мозъчни вълни, както ги наричаш… така ли е, Джери? Ние непрекъснато раздробяваме мисловните вълни на другите хора. Как се казваше онова холограмно нещо, което върши това?
— Интерферометър.
Гейл отново се усмихва.
— Значи сме се родили с повредени интерферометри.
Джереми взима ръката й и целува пръстите й.
— Или пък с по-съвършени.
Гейл отива до прозореца и се взира към плевнята, опитвайки се да осмисли всичко. Джереми я оставя на спокойствие и повдига мисловния си щит достатъчно, за да не й пречи. След малко казва:
— Има още нещо, момиче.
Тя се обръща към него, скръстила ръце.
— Причината Чък Гилпън да ми изпрати това изследване. Спомняш ли си, че Чък работи с групата по фундаментална физика в лабораториите на Лорънс Бъркли?
Гейл кимва.
— Е?
— През последните години изучават все по-малките и по-малки частици и свойствата им, за да стигнат до онова, което е в основата на всичко. Най-истинското. И след като преминат през глуоните и кварките, през обаянието на цветовете и зърнат действителността такава, каквато е на първичното си и най-достоверно ниво, знаеш ли какво откриват?
Гейл свива рамене и ги обхваща с ръце още по-плътно, досещайки се за отговора му, преди още да го е изрекъл.
— Серия вероятностни уравнения, изразяващи постоянни вълни — казва тихо той, настръхвайки. — Откриват същите точици и запетайки, които вижда Голдмън, когато погледне отвъд мозъка и зърне разума.
— Какво означава това, Джери? — прошепва Гейл.
Джереми зарязва чая си с топящите се ледени кубчета и отива до хладилника да си вземе бира. Отваря бутилката и пие дълго и жадно, спирайки за миг, за да се оригне. Късната следобедна светлина зад Гейл оцветява черешовите дървета оттатък плевнята в ярки багри. Там, споделя той с Гейл. И в мозъците ни. Различно е… и е същото. Вселената е постоянна вълна, крехка и невероятна като бебешки сън.