Той се оригва отново и казва гласно:
— Ще се побъркам, жено.
Lasciate ogne speranza, voi ch’intrate
На третия ден се надигна и излезе на светло. Зад бунгалото имаше малък пристан — всъщност просто две дъски върху подпори — и именно там застана той, примигвайки срещу изгряващото слънце, докато птиците в блатото зад гърба му шумно посрещаха новия ден, а рибите скачаха над повърхността на реката пред него и се хранеха.
През първия ден се остави Върдж да го откара през реката и да му покаже рибарската колиба. Мислите на стареца бяха истински мехлем за изтормозения му мозък: безсловесни мисли и образи, безсловесни мудни емоции; мисли, които течаха напевно и приспивно в ритъма на стария кашлящ извънбордов мотор на лодката, отнасяща ги през ленивата река.
Бунгалото надмина очакванията му за цена от четиридесет и два долара на ден; малката постройка над пристана имаше веранда, неголяма всекидневна с мрежа на прозорците, пружинена кушетка и люлеещ се стол, кухничка с нисък хладилник — имаше дори електричество! — обемиста готварска печка и обещания котлон, и накрая тясна маса, покрита със захабена мушама. Имаше и спалня, не много по-широка от стенния креват в нея, чиито единствен прозорец гледаше към външен клозет. В открита беседка до задната врата бе стъкмена импровизирана баня. Но чаршафите и сгънатите одеяла бяха чисти, всичките три крушки работеха и Бремън се срина върху кушетката, изпитвайки нещо твърде близко до възторг от откритието на подобно място… ако може да се изпитва възторг, когато чувствуваш такава скръб, че чак ти се вие свят.
Върдж бе слязъл на брега с него и седеше на люлеещия се стол. Спомняйки си навиците му, Бремън потършува из кашона с продуктите, намери опаковката с шест бири, които бе купил от Норм, и му предложи една. Старецът не отказа, и докато седяха в топлия здрач и отпиваха от също толкова топлите си бири, Бремън се наслаждаваше на топлото сияние на безсловесните му мисли.
После, когато неговият водач си тръгна, той седна на пристана и хвърли въдицата. Без да го е грижа с каква стръв, с какво влакно и точно какъв вид риба ще лови, провеси нозе от грубата дъска, заслушан в крякането на жабите във вечерния здрач, което огласяше блатото и реката, и хвана много повече риба, отколкото бе сънувал. Разпозна няколко сомчета по дългите мустаци, няколко по-издължени, гъвкави и силни острозъби хищници, дори една дъгова пъстърва, макар това да му се стори невероятно… но така или иначе ги хвърли всичките обратно във водата. Имаше достатъчно храна за трите дни и риба не му трябваше. Но самият риболов приспиваше изтерзаното му съзнание и му донесе жадувания покой след безумството на изминалите дни и седмици.
По-късно вечерта на този първи ден, след като се стъмни (Бремън не поглеждаше часовника си), той се прибра в бунгалото, приготви си сандвич с бекон, домат и маруля за вечеря, прокара го с още една бира, изми съдините и себе си, легна и заспа за пръв път от четири денонощия и за пръв път от много седмици — без сънища.
На втория ден се събуди късно и прекара цялата сутрин на пристана с въдица в ръка, не хвана нищо и бе също толкова доволен, колкото и предната вечер. Обядва рано, тръгна по брега и почти стигна до мястото, където реката се вливаше в блатото или обратното — не беше сигурен, — и лови риба от брега в продължение на няколко часа. Отново изхвърляше улова обратно във водата, но видя змия, която бавно плуваше между полупотопените кипариси, и за пръв път през живота си не се уплаши.
Вечерта на втория ден Върдж пристигна с пърпорене по реката, спря на пристана и със знаци даде да се разбере, че е дошъл да го откара за риба в блатото. Поколеба се — не беше сигурен, че е готов за там, — но накрая подаде пръта и макарата си на стареца и скочи предпазливо на носа на лодката.
Блатото бе мрачно, отвсякъде висяха кичури испански мъх, и Бремън забрави за риболова — почти през цялото време наблюдава огромните птици, които прелитаха над главите им с лениви махове на крилата си, слуша вечерния зов на хиляди разновидности жаби и дори забеляза два алигатора да се плъзгат бавно по тъмнокафявата вода. Мислите на Върдж следваха ритмите на лодката и блатото и когато Бремън подчини бъркотията в съзнанието си на яснотата в увредения разум на своя спътник, изпита неизказано спокойствие. Някак бе успял да долови, че Върдж, макар слабообразован и нискокултурен човек, в младостта си е бил истински поет. След преживения мозъчен удар поезията му се лееше в нежния ритъм на безсловесните спомени и с желанието тези спомени да се слеят с по-отчетливия пулс на настоящето.