Роби е на тринайсет години, но вече тежи близо осемдесет килограма. Очите му, ако могат да се нарекат така, представляват характерните за неизлечимо слепите хора тъмни хлътнини. Зениците, едва забележими под отпуснатите, несъразмерни клепачи, се въртят напосоки независимо една от друга. Устата му е провиснала и лигава, зъбите — надупчени и разядени от кариес. Макар и на тринайсет, вече има тъмен мъх по горната устна. Черната му коса стърчи на непокорни кичури. Веждите са сключени над широкия му нос.
Дебелото тяло на Роби се крепи несигурно на бели като личинки мършави крака. Проходил е на единайсетгодишна възраст, но все още не може да направи повече от няколко тромави крачки, без да се строполи на земята. Върви патраво, залитайки, с прибрани плътно до тялото пълни ръце — като пречупени криле на птица, с извити под невъзможен ъгъл китки и разперени пръсти. Подобно на много от умствено изостаналите слепци, любимото му движение е безкрайното монотонно люлеене с ръка над очните кухини, сякаш за да засенчи мрачните бездни в тях.
Той не говори. Единствените звуци, които издава, са някакво животинско грухтене, от време на време — безсмислено хихикане и рядко — протестни хленчове, които твърде много напомнят на оперетен фалцет.
Както вече споменах, Роби е сляп, глух и умствено изостанал по рождение. Пристрастеността на майка му към наркотиците по време на бременността, както и допълнителното влошаване на плацентните функции лишавали Роби от сетивата му така безвъзвратно, както потъващият кораб обрича на морето отсек след отсек чрез автоматичното затваряне на водонепроницаемите си прегради.
Момчето посещава училището за слепи от шест години. За живота му преди това се знае твърде малко. Властите забелязали, че майката взима наркотици в болницата и се разпоредили да й се осигури социален патронаж у дома, но поради някакво бюрократично недоглеждане през седемте години от раждането на Роби не било направено нито едно посещение. Един ден все пак социална работничка пристигнала, но се оказало, че е дошла във връзка със съдебното решение за лечение на майката по програмата за наркомани, а не заради детето. Всъщност и съдът, и властите, и лекарите — всички — били забравили за съществуването на момчето.
Вратата на апартамента била отворена и служителката чула шум. По-късно казала, че не би влязла, ако не й се било сторило, че чува стенанията на някакво животинче, изпаднало в беда. Всъщност било точно така.
Роби бил затворен в банята, чиято врата била закована в долната си част. Ръцете и краката му били така атрофирали, че не можел да върви и само стенел. Бил на седем години. Върху плочките на пода били застлани отдавна вече прогизнали хартии; Роби бил гол и целия оплескан в собствените си изпражнения. Било очевидно, че момчето е прекарало там поне няколко дни, ако не и повече. Един от крановете бил отворен и водата заливала банята на три инча дълбочина. Роби неспокойно се мятал насам-натам и скимтял, като се мъчел да държи глава отгоре.
Прекарал четири месеца в болницата и пет седмици в клиника за психично болни, след което го върнали под опеката на майка му. В съответствие с последвалите съдебни решения бил записан за лечение в училището за слепи — пет часа дневно, шест дни в седмицата.
Когато Джереми се качва на самолета онази априлска сутрин, той е на трийсет и пет години и бъдещето му е предсказуемо подобно предварително изчислената елегантна елипсовидна орбита на спътник около Земята. Същата тази сутрин, на около осемстотин мили оттам, тринайсетгодишния Роби Бъстъмънт го качват в автобуса на училището за слепи, а бъдещето му е сиво и еднообразно като безкрайна права, простряла се в пространството, без надежда да се пресече с нещо или някого.
В мъртвата земя
Командирът на полета бе угасил светлините за предпазните колани и бе обявил, че пътниците могат да се движат из салона — предупреждавайки седящите все пак да не ги разкопчават — когато за Бремън започна истинският кошмар.
В първия миг му се стори, че самолетът се е взривил, че е избухнала бомба, поставена на борда от терорист — толкова ярко бе внезапното сияние от бяла светлина и толкова оглушителни бяха писъците на сто осемдесет и седемте гласа в главата му. Чувството, че пропада, подсили убеждението му, че самолетът се е пръснал на десетки хиляди късчета и че той е един от изхвърлените в стратосферата пътници. Затвори очи и се приготви да умре.
Но не падаше. С част от съзнанието си усещаше седалката под себе си, пода под краката си, слънчевата светлина, нахлуваща през илюминатора отляво. Но писъците не спираха. И ставаха все по-силни. Бремън разбра, че всеки миг ще се присъедини към ужасния им хор, затова напъха кокалчетата на пръстите си в устата и здраво стисна зъби.