— Това някакъв вид проверка ли е?
Аманда се засмива.
— Просто казвам, че няма значение, това е всичко.
Картър се обляга назад, поклаща глава, скръства мускулестите си ръце пред гърдите и се взира в тъмнината.
— Има ли някакъв проблем? — пита Аманда.
— Честно казано, не съм съвсем сигурен как да приема това.
— Какво искаш да кажеш?
Той се усмихва неуверено.
— Ами, в интерес на истината, не зная дали да изпитвам възторг или обида.
Аманда се пресята през масата и докосва ръката му.
— Определено не съм имала намерение да те обиждам.
Още една тежка въздишка.
— Добре тогава. — Колеблива усмивка, която се чуди между „Трябва да съм най-големия късметлия на света“ и „Тук има някаква уловка“. — Добре тогава — повтаря той и свива пръсти. — Да бъде възторг.
Аманда отново се засмива.
— Хубаво. Сега, след като преодоляхме това, може би ще поръчаме някакъв десерт. — Оглежда се за сервитьора, но вижда само бледи сенки да се движат в дъното.
— Има ли нещо, което искаш да знаеш? — пита Картър.
— За кое?
— За моя брак.
Аманда размишлява за миг над въпроса. Той очевидно има чувството, че й дължи някакво обяснение, но честно казано, нищо около неговия брак не я интересува. Усеща обаче, че ако каже това, ще го обиди и затова тръгва по течението:
— От колко време си женен?
— От петнайсет години. Две деца. Момче, Джейсън, на тринайсет и момиче, Рошел, през март ще стане на единайсет. Сенди е художничка — продължава без подкана, все едно, че жена му седи до него и чака да я представят. — Рисува. Много е талантлива.
Аманда прави всичко възможно да изглежда заинтересувана.
Надява се той да не е някой от онези самомнителни типове, които изпитват такова облекчение, когато някой им обърне внимание, че прекарват цялата вечер в бълване на гузните си малки тайни.
— Тя наистина е много мила жена.
— Сигурна съм, че е чудесна.
— Всичко е наред с брака ми. Само че, нали знаеш…
— Отдалечили сте се — предполага Аманда. И преди е чувала този сценарий. Знае репликите на всички участници.
— Никой няма вина. Просто, ами, разбираш.
Аманда отдръпва ръце от неговите и оправя дълбокото деколте на черния си пуловер, с надеждата да отвлече вниманието му.
— Децата отнемат много от времето и енергията й — продължава Картър, видимо сляп за прелестите й. — Тя вече не се интересува твърде от секс. Казва, че е изморена. Разбираш.
Аманда кима, въпреки, че не може да си представи да е прекалено изморена за секс. Довършва наведнъж остатъка от виното си.
— Така — произнася той, вероятно усетил, че е време да смени темата. — Разкажи ми повече за себе си. Как такава красива жена се е захванала с толкова противна професия?
Аманда свива рамене.
— Мислех, че ще е забавно.
— Забавно?
— Интересно — поправя се тя, макар че забавно е по-точно описание.
— И така ли е?
— Понякога.
— Предполагам, че зависи от престъпника — отбелязва Картър.
— Не — възразява Аманда — Общо взето самите престъпници са доста скучни. Те са учудващо еднакви. Повечето не са особено умни, нито имат въображение. Само престъпленията им ги правят интересни. И обстоятелството, че никой от тези мъже не допуска, че ще бъде хванат.
— Мъже?
— Най-вече. Особено когато има насилие.
— Жените не прилагат ли насилие?
— Не съм казала това — отговаря тя, сещайки се за Карълайн Флетчър.
— Веднъж Сенди хвърли омлет по главата ми.
При небрежното споменаване на жената на Картър Аманда побледнява. За жена, която дори не съществуваше допреди няколко минути, тя изведнъж става някакъв фактор, с който да се съобразяват.
— Омлет ли?
— Правеше закуска и аз споменах, че според мен напоследък е качила няколко килограма. Следващото нещо, което си спомням, е, как този омлет лети през стаята и ме цапардосва право в челото.
Насилие със смъртоносни яйца, си мисли Аманда, а на глас казва:
— Навярно не е било най-доброто нещо, което да й кажеш рано сутринта.
Картър се подхилва при спомена.
— Има ли изобщо подходящо време?