Аманда едва не се разсмива. Чуди се дали от подчертания британски акцент, или от формалността на фразата той звучи толкова зряло.
— Всичко е наред, Спенсър — усмивката на Хейли е изпълнена с майчинска гордост. — Мога да се справя. Двамата с Хоуп си догледайте предаването.
Хоуп се поклаща по посока на спалнята. „Виктор е отговорен за това и ти го знаеш.“
— Сигурна ли си, че ще се справиш?
— Разбира се. Веднага идвам.
Хоуп кима и прави знак на брат си да я последва. Спенсър скръства ръце, застава разкрачено и отказва да се подчини.
— Добре съм — отново го уверява Хейли. — Ще се справя. Върви, Паляче.
И тогава в ушите на Аманда нахлува вълна, стаята експлодира в тишината.
29
— Какво казахте? — пита, когато успява да си възвърне гласа, Аманда.
Спенсър отстъпва крачка назад, изплашен от тона й.
— Какво има? — пита Хейли, усещайки промяната и тревожно поглежда към Бен.
— Спенсър — казва Бен. — Защо не отидеш със сестра си. — Това е явна заповед, не въпрос.
— Отивай, миличък — потвърждава майка му.
— Не искам.
— Моля те, скъпи. Всичко е наред. Обещавам ти.
Момчето все още се колебае.
— Нали ще извикаш, ако имаш нужда от помощ?
— Уверявам те, че това няма да се наложи — казва Бен, докато Аманда се бори с желанието си сама да се разпищи.
Момчето неохотно се откъсва от майка си и поема към спалнята.
— Как го нарекохте? — пита Аманда, отривисто тръгва след него и затваря вратата зад гърба му.
— Не разбирам — заеква Хейли и обръща поглед за помощ към Бен.
— Нарекохте го Паляче.
— Да. Така е. Защо?
— Вие ми кажете.
— Не разбирам. Това е просто умалително.
— Не е просто умалително.
— Боя се, че не ви разбирам.
На Аманда й трябват няколко секунди да се овладее. Възможно ли е „Паляче“ да е по-разпространено умалително, отколкото си е мислела? Че е същото като „Тиквичке“ и „Сладурче“? Че е характерно за различни страни и култури? Че лекотата, с която Хейли го използва, е просто съвпадение? Възможно ли е?
— Майка ми ме наричаше така — казва тя. — Когато бях съвсем малка.
— Наистина ли? — Гласът на Хейли е толкова нисък, че едва се чува. — Предполагам, че не е толкова рядко срещано.
— Мисля, че е — възразява Аманда, отговаряйки на собствените си въпроси.
— Ами… — започва Хейли, но спира.
— Когато бях малка, обичах палячовци… марионетки… както искате ги наречете. А майка ми ме вдигаше на ръце и ме люлееше и говореше: „Паляче, Паляче…“.
Цветът на лицето на Хейли от блед става призрачен.
— Кое е малкото ми паляче? — прошепва тя. Двете жени приковават погледи една в друга, неравното им дишане изпълва стаята като ритъм на барабан. — Коя сте вие?
— Казвам се Аманда Травис — бавно произнася Аманда, внимателно претегляйки всяка дума. Тя млъква, не заради драматичен ефект, а защото не й достига въздух. — Гуен Прайс е моя майка.
Хейли залита към най-близкия стол, ръката й се вдига към гърдите.
— Манди? — Думата се отронва като издихание.
Аманда усеща как всяко косъмче по тялото й настръхва, сякаш е стъпила на оголена жица.
— Боже мой! — Очите на Хейли се разширяват, за да възприемат всяка подробност от лицето на Аманда. — Не мога да повярвам, че не направих връзка.
Аманда пристъпва напред.
— Каква връзка?
На Хейли й трябват няколко секунди да отговори, очите й шарят между Аманда и вратата към коридора, сякаш се чуди дали да не избяга.
— Зная те само като Манди. Боже мой. Не ме ли помниш?
— Трябва ли?
Хейли поклаща глава, очите й не могат да се спрат на едно място.
— Не, не би могла, разбира се. Ти беше едва бебе, когато те видях за последно.
— Коя, по дяволите, сте вие? — пита Аманда, връща й въпроса, който Хейли бе задала преди малко.
— Майка ти не ти ли каза?
Аманда поклаща глава.
— Коя сте вие? — пита отново тя.
Хейли се поколебава и поглежда към прозореца, сякаш търси отговори в ярките светлини на града отвън. После тихо и плахо казва:
— Името ми е Хейли Уолш.
— Уолш?
— Живеех в съседната къща до вас на „Палмерстън“.