Аманда вижда огромното туловище на мъжа, който й се присмива от общата алея между двете къщи.
— Дъщерята на стария господин Уолш?
— Аз те гледах, когато беше бебе. Наричах те малкото ми паляче, защото ти беше луда по онези проклети кукли.
— Значи ти ме разнасяше из къщата?
— Паляче, паляче. Кое е малкото ми паляче? — повтаря Хейли, от очите й неочаквано избликват сълзи и се стичат по пепелявите й страни. Тя се е втренчила в Аманда, сякаш иска да я погълне.
Аманда отива до дивана и потъва в меките му възглавници, потиска желанието си да легне и да заспи дълбоко. Хрумва й, че всичко случващо се е сън и че ако просто си вдигне краката и затвори очи, целият този нереален епизод ще изчезне, когато отново ги отвори. Тя полека позволява на очите си да се затворят. Но когато ги отваря след няколко секунди, Хейли Молинс все още е там, приседнала на близкия стол, кокалчетата на пръстите й, стиснали облегалката, са побелели.
— Не си спомням господин Уолш да е имал дъщеря — казва накрая Аманда, неохотно приела реалността на ситуацията, мъчейки се да проумее смисъла на тези последни разкрития.
— Не, разбира се, не би могла. Беше толкова малка, когато напуснах.
— Напуснала сте?
— Избягах — поправя се Хейли.
— Избягала сте? Защо? Къде отидохте?
Хейли навежда глава и се втренчва в скута си.
— В Англия. — Гласът й потреперва в тишината на стаята. — С Родни Тюрек.
Няколко секунди Аманда осмисля току-що чутото.
— Не разбирам — казва накрая и поглежда към Бен. — Как сте се срещнали с Родни Тюрек? Майка ми не е била омъжена за него, когато е живяла на „Палмерстън“. Била е женена за баща ми.
— Господин Прайс, да — съгласява се Хейли и лека усмивка разпъва ъгълчетата на устата й. — Той беше чудесен човек.
— Той почина преди единайсет години. — Аманда се мъчи да сдържи сълзите, които напират в очите й.
— Да. Прочетох във вестниците, че майка ти е вдовица. Наистина много съжалявам за загубата ти.
— Защо ще съжалявате?
— Защото много харесвах баща ти. Той винаги е бил изключително мил с мен.
— Но нищо от това не обяснява как сте се запознали с Родни Тюрек — отбелязва Аманда, сама изненадана от гневния си тон.
— Има ли значение?
— Определено има.
Хейли кима и за минута се опитва да подреди мислите би.
— Срещнах го един следобед, когато се връщах от училище. Носех много книги, спънах се на тротоара пред вашата къща и книгите се разлетяха във всички посоки. Изведнъж той се озова до мен, приведен на ръце и колене и ги събра. — Тя млъква, сякаш се опитва да си припомни точната последователност на събитията. — Както и да е, отиваше да се види с майка ти. Аз споменах, че често идвам у вас да те гледам, побъбрихме си малко, той се пошегува, аз се засмях и, не зная, някак си се сближихме. — Тя втъква коса зад дясното си ухо и глуповато се засмива — Намирах се в бунтовническата фаза на пубертета. Представата за по-възрастен мъж, — който ме слуша и ме взема насериозно — ами, това беше много вълнуващо. А той беше изключително чаровен — продължава тя със същите думи, които по-рано бе използвала Гуен Прайс. — Бях доста поласкана от вниманието му.
Аманда се сеща за Шон Травис и въпреки желанието си, съчувства на Хейли.
— Очевидно сте се видели отново и след онзи следобед.
— Той се обаждаше, докато те гледах. Отначало се преструваше, че търси майка ти, но не след дълго призна, че се обажда, за да говори с мен. Казваше, че му се нравят малките ни разговори, че съм била свежа, сладка и приятна, всички онези неща, които отчаяно ми се искаше да чуя. Започнахме да се срещаме, тайно, разбира се. Той казваше, че хората няма да проявят разбиране и беше прав.
— Какво още ви каза?
— Че съм красива, че съм зряла за възрастта си, че го карам да се чувства млад, че сме предназначени един за друг. Такива неща.
— И ви убеди да избягате с него?
— Не му се наложи дълго да ме убеждава. По онова време вече бях лудо влюбена в него. — Хейли клати глава — Смешното беше, че на външен вид не беше кой знае какво. Наистина. Но когато те погледнеше в очите, те караше да се чувстваш като най-красивата жена на света, единствената, която има значение.
— Значи сте избягали в Англия.
— Да. Беше ужасно романтично. И изненадващо лесно.
— Той споменавал ли е някога нещо за майка ми? — пита Аманда Изглежда, че въпросът заварва жената неподготвена.