— Котенце! — подвиква жената и дръпва украсения с бляскави камъчета нашийник. — Извинявайте. Той не обича непознати.
— Този е безопасен — Аманда уверява и жената, и нейното куче, влиза след Картър в празната кабина и натиска копчето за петнайсетия етаж. — Или може би не? — пита през смях, когато той обгръща с ръце кръста й, преди още вратите да са се затворили напълно. Придръпва я към себе си, устните им са на сантиметър разстояние и в този момент вратите внезапно се отварят наново.
— О — произнася жената, която влиза.
Картър незабавно прибира ръце и свежда поглед.
— Джанет — поздравява Аманда, докато жената демонстративно се взира напред. Предполагам, че сега не е най-подходящото време да я питам за какво се е обаждала два пъти в офиса, решава Аманда, докато в асансьора влиза намръщено привлекателен мъж на около трийсет години, в хавайска риза. — Виктор — поздравява още веднъж, а Джанет се втренчва в съпруга си. Аманда бързо оглежда лицето й за белези от лифтинг, както бе дочула от слухове.
Никой не казва нищо повече и после двойката слиза на четиринайсетия етаж.
— Топли хора — отбелязва Картър, прегръща я отново и заравя нос във врата й.
Щом приближават вратата на апартамента й, чуват телефона да звъни.
— Не вдигай — казва Картър, когато са вече вътре.
— Нямам и намерение. — Хвърля чантата си върху белите плочки на пода и се притиска в него, докато телефонът не спира настойчивия си звън.
Той я целува по врата, езикът му си играе с ухото й.
Тя го хваща за ръката и го повежда покрай огряната от луната всекидневна (цялата в бяло) към също така бялата спалня, а острият звън ги следва по петите.
След четири иззвънявания спира и се чува сигнала на гласовата поща.
— Е, какво мислиш за изгледа?
— Зрелищен — отговаря й, без да обръща внимание на впечатляващата панорама на прибоя и небето, която се разкрива от прозорците на спалнята, заемащи цялата стена. Вместо това обсипва с безброй целувки лицето й.
Той бърка под пуловера й, обхваща гърдите й с длани, тя се смее.
— Пълнолуние — отбелязва Аманда.
— Зверовете излизат. — Той премества ръце върху панталоните си и я целува силно по устата.
Телефонът почва да звъни.
— Не се отказва малкият дявол — казва Картър и поглежда към апарата върху нощната масичка.
— Не му обръщай внимание.
— Сигурна ли си?
В отговор Аманда изхлузва пуловера си и го пуска на земята.
— Господи, колко си красива — шепне Картър, а телефонът млъква.
Тя подръпва катарамата на колана му, свлича панталоните му надолу по бедрата и го примъква към леглото в средата на стаята. Озовават се върху бялата кувертюра и бързо се освобождават от останалите си дрехи. След няколко секунди и двамата са голи, ръцете му страстно я опипват, езикът му търси нейния. Точно както препоръча докторът, мисли си тя, докато той застава на колене и рязко прониква в нея, тялото му се блъска в нейното, заглушава звука на океанските вълни, бръмченето на климатика и подновения звън на телефона.
Картър обръща глава натам.
— Виж, може да е нещо спешно.
В отговор Аманда го хваща за задника и го притиска по-дълбоко в себе си. Бръква между краката му и мълчаливо го връща в предишния ритъм. За щастие той не се нуждае от повече насърчение и следващите двайсет минути преминават в приятно разнообразие от страстни пози.
— Уау — възкликва той накрая. — Това беше нещо друго.
Какво друго, изкушава се да пита Аманда. Вместо това казва:
— Готов ли са за още един рунд? — Пресяга се към него и точно тогава телефонът подновява болезненото си звънене.
— Защо просто не вдигнеш проклетата слушалка? Който и да е, явно няма да се откаже.
Аманда кимва, знае, че Картър Рийз е прав. Като не вдига, тя само отлага неизбежното, удължава мъчението. Грабва слушалката от нощната масичка и протяга кабела през гърдите на Картър.
— Ало? — изстрелва.
— Накрая ти писна, нали? — произнася познатият някога глас.
Аманда си поема дълбоко дъх, опитва се да усмири яростното биене на сърцето си.
— Дано да е за добро.
— Отнася се за майка ти — казва Бен Майерс.
Аманда се опитва да си представи бившия си съпруг, но й е трудно да си го представи по-различен от опасно красивия млад бунтар в изтъркано черно кожено яке, каквото носеше по времето на първите им срещи. Почудва се дали годините, откакто го видя за последно, са прибавили допълнително тегло към слабата му фигура, дали е оредяла тъмната му коса, дали времето е втвърдило мекия кафяв цвят на очите му. Страните му сигурно пак се набръчкват, когато се усмихва, мисли си тя, макар че усмивката му винаги е била предпазлива и бавна. Аманда рязко отмахва коса от лицето си и се обляга назад върху таблата на леглото.