На четвъртия етаж излизат от асансьора и поемат по коридора покрай стаята на сестрите.
— Стая 426? — Бен пита малката групичка медицински сестри, които си говорят зад високия плот, отрупан със свежи цветя.
Сестрите се обръщат към тях с едно общо изящно движение. Едната, жена на средна възраст, с блестяща кафява кожа и черна къдрава коса, се отделя от групата.
— Гуен Прайс ли търсите?
— Тя добре ли е? — пита Аманда, затаила дъх.
— От семейството ли сте?
— Аз съм нейната дъщеря.
Сестрата поглежда към Бен.
— А вие?
— Нейният адвокат.
— От другата страна, завийте наляво, последната стая вдясно.
Аманда се откъсва от Бен и поема в противоположната посока.
— Не съм сигурна дали пускат посетители — провиква се след тях сестрата.
Веднага, след завоя, пред вратата те забелязват охраната. Той има светлокафява кожа и къса коса. Немного висок, забелязва Аманда, когато мъжът става от стола си, но под изрядната му полицейска униформа се очертава мускулесто тяло. От красивото му лице гледат тъмни и подозрителни очи. Цялото му изражение е предупредително. Сякаш казва: приближете се, ако смеете.
— Мога ли да направя нещо за вас, приятели? — пита с тон, който предполага, че е най-добре да не му губят времето.
— Аз съм Бен Майерс, адвокатът на Гуен Прайс — заявява Бен и си показва личната карта. — Това е Аманда Травис, нейната дъщеря. Бихме искали да видим госпожа Прайс.
Аманда подава на полицая шофьорската си книжка и докато той я разглежда за миг, хвърля поглед към затворената врата на болничната стая. Майка й е вътре в тази стая, мисли си. Лежи в леглото. Вероятно умира.
Защо?
— Извинете ме за момент — казва полицаят, отдалечава се на няколко крачки от тях и дискретно говори по мобилния си телефон.
Защо майка й би искала да се самоубие? Защо по-скоро би умряла, отколкото да каже истината?
Аманда се поклаща напред-назад на токчетата си. Защото е моята майка, ето защо. Кога ли е правила изобщо нещо смислено?
— Добре — казва полицаят и прибира телефона си в калъфа на колана. — Можете да влезете. Но само за няколко минути.
— Как е тя? — пита Бен.
— Ще се оправи. Но трябва да ви предупредя…
— За какво да ни предупредите? — пита Аманда.
— Има доста охлузвания.
— Охлузвания ли? Защо има охлузвания? Да не е паднала?
— От това, което разбрах, на съквартирантката й не й се е харесала особено кражбата на нейните лекарства. Малко се е разярила. — Той издава някакъв звук, нещо повече от подсмихване, по-малко от смях. — Схватката навярно е спасила живота на майка ви.
Аманда се опитва да си представи как майка й си разменя удари с друга жена. Вижда как я повалят на земята, налагат я по главата и раменете, деликатната й кожа се покрива със синини. От представата коленете й омекват и тя полита към земята. Бен я улавя точно преди да падне.
— Става все по-добре и по-добре — казва тя, изправя се отново на крака и се освобождава от грижовните му ръце.
— Всичко наред ли е? — пита полицаят.
— Готова ли си да влезеш вътре? — пита я Бен.
— Добре съм.
— Всичко е наред — казва Бен на полицая и отново се обръща към нея. — Сигурна ли си?
В отговор Аманда отваря вратата на болничната стая на майка си и пристъпва вътре.
Вижда дребна жена, завита с твърдите бели болнични чаршафи. Лицето й представлява гневна палитра от червени и лилави петна. Един куп тръбички са прикрепени към ръцете й и някаква течност бавно се отцежда от системата във вените й.
Някаква фигура, седнала до леглото, внезапно се размърдва и демонстрира присъствието си.
Какво правиш тук, пита баща й.
— Това са дъщерята на Гуен Прайс и нейният адвокат — казва полицаят на сестрата, която оставя книгата си на стола.
Мама защо е в леглото?
— Как е майка ми? — Аманда пита сестрата.
Почива си.
— Изглежда по-зле, отколкото е, заради побоя — отговаря сестрата.
Защо си почива? Да не е болна?
— Наложи се да й промием стомаха, естествено — продължава сестрата. — Но тя е имала късмет. Лекарствата не са стояли дълго в организма й. До сутринта ще се оправи.
Сутринта ще е по-добре.
— Колко време ще я държите тук?