Бягай сега, Манди. Сигурно не искаш да я събудиш.
— Само тази нощ.
Искам. Искам да си поиграе с мен.
— Можем ли да останем за няколко минути насаме с нея?
Не сега, Аманда. Може би, когато се почувства по-добре.
— Боя се, че това не е възможно — заявява полицаят.
Човек би казал, че трябва да съм свикнала да виждам майка ми в леглото, мисли си Аманда и прогонва образите от детството си с махване на ръката. Подозира обаче, че това е нещо, с което никога не се свиква, независимо колко си пораснал, независимо колко са отчуждени една от друга. Предполага се, че майките са тези, които се грижат за някого. А не те да са болни. И определено от тях не се очаква да се опитват да се самоубиват.
— Защо го направи? — шепне тя и пръстите й стискат металната рамка на леглото, докато се взира в смазаното лице на майка си.
От друга страна, от майките не се очаква и да стрелят по хората.
— Какво е това? — Аманда гледа като хипнотизирана ужасяващия белег от вътрешната страна на китката на майка си. Рязко си поема въздух и чака потвърждение на това, което вече знае.
— Боя се, че докато са се били със съкилийничката й, е получила няколко доста лоши ухапвания — отговаря полицаят.
Тялото на Аманда се стяга.
— Има още ли?
— Има още едно на лявото рамо, не толкова голямо — казва й сестрата. — Почистихме ший бихме инжекция против тетанус. Човешките ухапвания са много коварни. Може да се окажат по-опасни от хапчетата, които е погълнала.
Аманда си спомня белезите от ухапвания, оставени от Дерек Клемънс по гърба на Карълайн Флетчър. Как мразя следи от ухапвания, мисли си тя.
— От колко бреме спи?
— От един час на пресекулки.
— И утре ще я пратите обратно в затвора?
— Няма причини да я държим тук.
— Ще я сложат в друга килия, естествено — Аманда отправя забележката си към полицая, който стои точно пред вратата и следи отблизо посещението им.
— Така мисля — казва той. — Боя се, че мога да ви позволя да останете само още няколко минути.
Аманда се обръща отново към майка си и приближава един стол до леглото й.
— Едно ще ти кажа, мамо — определено знаеш как да привлечеш вниманието. Бог е свидетел, че привлече моето. — Опитва се да се засмее, но произнася само никакъв дрезгав и напрегнат звук. — Не е ли удивително? Почти десет години нямаме нищо общо и после почваме да се виждаме кажи-речи всеки ден. И то на такива интересни места. Особено за жена, която рядко е напускала дома си през цялото време, докато растях. — Придърпва стола си по-близо до главата на майка си. — Видяхме се с Хейли Молинс — прошепва, докато се прави, че гали челото на майка си, но пръстите й едва докосват кожата й. Оглежда лицето на майка си за някакъв знак, че я е познала, че я е чула. Не вижда нищо — Тя ни разказа какви ли не интересни неща.
— Боя се, че трябва да ви помоля да се отдръпнете малко от леглото — нарежда полицаят.
— Всичко ни разказа — казва Аманда и неохотно отдръпва стола си от леглото, после става. Внимателно наблюдава майка си за някаква реакция, но отново не забелязва никаква. — Добре. Хайде да се махаме оттук. — Отива до вратата и хвърля поглед назад към спящата в леглото жена. Не е сигурна от това разстояние, но й се струва, че вижда една самотна сълза да се търкулва от затворените очи надолу и да изчезва във възглавницата.
31
Веднага, щом се връщат в къщата на Палмерстън Авеню, Аманда поръчва пица, а Бен пали камината във всекидневната.
— Мисля, че не е била използвана, откакто бях малка — удивлява се Аманда и се топли на пламъка. Спомня си как майка й седеше на дивана, без да забелязва опасните искри, прескачащи към краката й.
— Изглежда, че си работи съвсем добре — Бен се усмихва и излиза от стаята.
— Къде отиваш?
— Да взема тирбушон.
— За какво? Нямаме вино.
— О, имаме. — Той се връща и носи тирбушон в едната си ръка и бутилка скъпо „Бордо“ в другата. — Имам една каса в колата — обяснява, преди още да го е попитала. — Все забравям да я кача в апартамента.
На Аманда й хрумва, че той е планирал цялата тази вечер предварително и както виното, така и буйният огън са част от някакъв хитроумен план да я съблазни. Във всеки случай така се надява, докато Бен отпушва бутилката, а тя носи чаши от кухнята. Денят се бе оказал дълъг и мъчителен, изпълнен с неприятни изненади. Нямаше да й дойде зле да я обгърнат две силни и нежни ръце. Достатъчно нежни, за да припламнат приятни спомени, достатъчно силни, за да прогонят неприятните. Тя свежда глава, вдига поглед и се усмихва срамежливо. Спомни си колко добре ни беше заедно, казва усмивката й.