Бен налива на двамата по една пълна чаша с вино и повдига своята в мълчалив тост. Усмихва се. Помня, отговаря неговата усмивка.
Четирийсет минути по-късно те седят на пода във всекидневната пред огъня, с гърбове, опрени на дивана и поглъщат огромна пипа с тънък блат, двойно количество сирене и резенчета домати, довършват втората бутилка вино.
— Хубаво е — казва тя и се наслаждава на приятния трепет в горната част на гръбнака си. — Имах нужда от нещо такова.
— Беше дълъг ден.
— Така е.
— Майка ти…
— Хайде да не говорим за майка ми.
— Хайде — повтаря Бен.
— Нито за Хейли Молинс, нито за Родни Тюрек, нито за който и да било от тези глупави хора.
— Звучи ми добре.
— Също така не и за Дженифър.
Бен чука чашата си в нейната в знак на съгласие. Дженифър безцеремонно е изключена.
Очите им се срещат, приковават се, задържат се. Тя се киска, знае, че не е толкова пияна, на колкото се прави и се чуди дали и Бен не се преструва по същия начин. Ако са поне малко пияни, това им дава по-големи възможности за действие. Могат да си кажат неща, които при обикновени обстоятелства са недопустими. Могат да правят неща, които иначе биха били неразумни. Могат да пресичат невидими прегради, после да се кискат и да се оттеглят. Могат да се скрият от хапещия вятър и да се отдадат на изкушението, което ги привлича като магнит, откакто бе слязла от самолета; могат да правят страстна любов пред романтичния огън. От виното беше, могат да кажат на сутринта и да се измъкнат от обзелите ги фантазии, да се върнат всеки към своя живот.
— Е, за какво ще говорим? — пита тя и му дава три минути, докато я целуне.
— Защо да не поговорим за теб?
— О, боже, не и за тази. Тя е толкова отегчителна.
— Тя е много неща — поправя я Бен. — Но отегчителна не е сред тях.
— Само защото не я познаваш достатъчно добре.
— Само защото тя не се задържа достатъчно дълго наоколо.
— Смятай се за късметлия.
Бен се вторачва в чашата си.
— Мислила ли си някога да се върнеш тук? — пита след малко.
Въпросът я заварва неподготвена. Гърбът й неволно се извива като на котка, която внезапно заема отбранителна позиция.
— И защо бих го направила?
— Защото тук е твоят дом.
— От дълго време не е.
— Защото това би ти дало възможност да опознаеш майка си — допуска той.
— Пак те питам, защо бих направила това?
— Защото тя е твоя майка.
— Няма да говорим за майка ми, забрави ли? — Аманда довършва виното в чашата си и се пресяга за бутилката.
— Съжалявам. Забравих.
Пръстите й докосват опакото на дланта му. Той не я отдръпва. Две минути, мисли си тя.
— Какво бих правила тук, все пак? — пита Аманда.
— Същото, което правиш и във Флорида.
— Освен, че ще ми е по-студено.
— Само през зимата.
— Която продължава шест гадни месеца.
— Три — поправя я Бен и протяга чашата си към нея да му я напълни.
— Само според календара.
— Мислех, че смяната на сезоните ти харесва.
Тя кимва и си представя чудодейната поява на цветни пъпки през пролетта.
— Нямам разрешително да практикувам право в Канада — напомня му и пъпките се разпукват, а образът се разлетява като цветен прашец, докато поделя останалото вино между двете им чаши.
— Имаш нещо повече, отколкото аз навремето — възразява той.
— Не е вярно.
— Вярно е.
Аманда бавно отпива.
— Ето. Сега сме наравно.
Той се смее.
— Добре де, ще се върнеш в училище за още една година. Ще си вземеш изпитите тук и ще черпиш.
— Да взимам изпити? — Отпива още една глътка. — По-скоро само ще се черпя.
Една минута.
— Можем дори да отворим съвместна кантора — произнася през смях той, сякаш сам съзнава колко абсурдно е предложението му. — Бог е свидетел колко много престъпници се мотаят наоколо — добавя, като дава да се разбере, че не смята предложението си за толкова немислимо, колкото изглежда.