Аманда изпълзява от леглото, отива до прозореца и се взира надолу към вече празната алея между нейната и съседната къща.
— Наистина се надявам да си пристигнал вкъщи благополучно — прошепва тя и се колебае дали да се обади на Бен. Но телефонът й е в чантата, чантата е долу, а тя няма достатъчно сили да слезе, въпреки че в стаята на майка й има телефон, спомня си и пресича тесния коридор. — Само ще го събудя — произнася в слушалката, сяда на леглото на майка си и набира номера на Бен. Затваря, когато записаният глас й напомня, че е забравила да набере кода на областта. Така или иначе, той навярно е с Дженифър, мисли си и вижда как Шон Травис изскача от сенките и просветва срещу стената, обгърнал с ръка бременната си жена, също на име Дженифър. Толкова много Дженифъри, мисли си и образите им се поглъщат от сянката на едно близко дърво. — Към теб също не бях много добра — признава и отново се пресяга за телефона, като този път не забравя кода. Отсреща вдигат след второто позвъняване.
— Ало? — познатият глас е приглушен, дрезгав от съня.
— Шон? — Представя си бившия си съпруг, седнал в леглото, увил син памучен чаршаф около голото си тяло.
— Кой е?
— Аманда. Извинявай, че се обаждам толкова късно.
— Случило ли се е нещо? Да не си ранена?
— Не. Добре съм.
— Да не си в някаква беда?
— Не.
— Пияна ли си?
— Не.
— Не разбирам тогава. Защо се обаждаш?
— Има ли някакъв проблем? — чува Дженифър да пита някъде до него.
— Аз съм в Торонто — казва Аманда.
— Торонто?
— Помниш ли дето веднъж ми каза, че докато не оправя нещата с майка ми, никога няма наистина да порасна?
— Спомням си колко се ядоса — нежно произнася той след известна пауза.
— Да, ами, понякога е трудно да чуеш истината.
Нова пауза.
— Е, как върви?
— Не е лесно.
— Сигурен съм, че не е. Но съм сигурен също, че можеш да се справиш.
Очите на Аманда се напълват със сълзи на благодарност.
— Шон?
— Да?
— Искам просто да ти се извиня.
— Всичко е наред. Не бях напълно заспал.
— Не за това, че те събудих. Макар че предполагам, можеш и това да включиш в списъка.
— Няма списък, Аманда.
— Няма ли? А би трябвало.
Тишина.
— Шон?
— Не е нужно да се извиняваш.
Аманда клати глава.
— Бях отвратителна съпруга.
— Просто не бяхме сполучлива двойка — мило я поправя Шон.
— Ти нямаше шанс с мен.
Отново тишина. После:
— Е, накрая всичко се оправи. Сега съм много щастлив.
— През лятото ли очаквате бебето?
— На осемнайсети юли.
Аманда кимва.
— Знаеш, че ти желая само хубави неща.
— Зная. И аз на теб.
— Късмет, Шон.
— Довиждане, Аманда.
Няколко минути Аманда седи на леглото на майка си, прегърнала слушалката, вече мокра от сълзи. Отдавна дължеше това извинение на Шон. Както извинение и на Бен, макар че то ще трябва да почака до сутринта, решава тя и излиза в коридора. Усеща топлината от камината да достига до нея. Дали върнаха паравана на мястото му? Или сега към килима хвърчат искри? Забързва надолу по стълбите и се втурва във всекидневната, като вече вижда заглавията на сутрешните вестници: Адвокатка умира сред пламъци в къщата на убийца. И колко ли хора ще се разтревожат от това?
Аманда изтичва във всекидневната и веднага забелязва, че параванът си е на мястото. Дръпва го настрани и сбутва загасващите главни с дилафа.
— Какво правиш? — чува се глас зад гърба й.
Тя изпищява, изпуска дилафа и се обръща по посока на гласа.
— Внимавай — казва Бен, става от дивана, вдига дилафа от пода и го слага на поставката му до камината.
— Какво правиш тук?
— Опитвам се да спя. — Бен сочи към намачканите възглавници на дивана.
— Мислех, че си си тръгнал.
— Съжалявам, Аманда. Не бях в състояние да карам.
— Къде е колата?
— Оставих я в гаража. — Той се протяга и си приглажда косата. — Сега навярно съм достатъчно трезвен. Ще ти се махам от главата.
— Не — бързо казва Аманда — Не искам да си тръгваш. Моля те — не си отивай.