Светлината от огъня танцува по лицето му и озарява обърканото му изражение.
— Не съм сигурен, че те разбирам.
— Мисля, че разбираш.
Дълга пауза.
— Ти беше права — признава накрая той. — За това, че те подведох.
— Зная.
— Честно, не го бях планирал предварително. Стана някак от само себе си.
— Няма значение.
— Как така няма значение? — Те предпазливо пристъпят един към друг.
— Не зная как — казва му тя. — Зная само какво искам. Искам теб. И не е нужно това да значи нещо; Може да е за отмъщение, ако така ще се почувстваш по-добре.
— За отмъщение — повтаря той, навежда се и отмахва от лицето й няколко разпилени кичура.
— Или за доброто старо време.
— За доброто старо време.
— Или просто нещо, което да махнем от себе си веднъж завинаги — изрича тя, а той свежда глава и целува ъгълчето на устата й.
— Нещо, което да махнем от себе си — казва Бен и я целува плътно по устните.
— Веднъж завинаги — повтаря тя.
После никой не казва нищо.
Когато Аманда се събужда в седем часа на следващата сутрин, Бен го няма.
— По дяволите — казва тя, загръща се с розовото одеяло, което той очевидно е метнал върху нея, преди да си тръгне, и става от пода. — По дяволите. — Отмята коса от лицето си и си припомня нежния допир на Бен, твърдостта на тялото му, начинът, по който телата им се бяха съединили без всякакво усилие, сякаш никога не бяха се разделяли. Дори и сега чувства тласъците му между краката си и трябва да се хване за дивана, за да се задържи права.
Какво бе направила?
Нима не му беше казала сама, че не е нужно това да означава нещо, че може да е за отмъщение, за доброто старо време, нещо, което да махнат от себе си веднъж завинаги? Луда ли беше? По дяволите, трябваше ли той винаги да я възприема буквално?
— Върви по дяволите, Бен — прошепва и чува силно тропане по входната врата. — Бен? — Изтичва до вратата и я отваря със замах.
Госпожа Макгивър, облечена в зелено вълнено палто и с червени ботуши от изкуствена кожа до коленете, стои от другата страна на прага.
— Дойдох за моя чай — заявява тя. Не дава вид, че забелязва, че Аманда е наметната само с голямото розово одеяло.
— Госпожо Макгивър…
— Няма ли да ме поканиш вътре?
Аманда отстъпва назад и пропуска възрастната жена да влезе. В този момент чува шум от течаща вода в банята на горния етаж и осъзнава, че душът тече.
— Бен — ахва тя и едва възпира желанието си да захвърли одеялото, да изтича по стълбите и да се присъедини към него. Той е тук. Не си е тръгнал. — Много съжалявам, госпожо Макгивър — мъчи се да прикрие усмивката, която се разстила по лицето й. — Съвсем забравих за вашия чай.
— Забравила си?
— Вчерашният ден не мина точно както го бях намислила.
— Забравила си чая ми — невярващо повтаря госпожа Макгивър.
Събитията от предишния ден се разгръщат в обратен ред в съзнанието на Аманда, като видео лента, върната назад. Тя вижда майка си в болничното легло, километрите с кипящо строителство по магистрала „Гардинър“, фоайето на хотел „Четири сезона“, Хейли Молинс пред прозореца на апартамента си. Не, не Хейли Молинс. Хейли Уолш.
— Вчера видях някой, когото може би помните — казва Аманда на госпожа Макгивър, в опит да води учтив разговор, докато се опитва да насочи старата жена навън. — Хейли Уолш. Дъщерята на господин Уолш. Помните ли го? Той живееше в съседната къща.
— Това нещастно копеле — с изненадваща сила произнася госпожа Макгивър. — Разбира се, че го помня. Той беше един подъл кучи син, този човек.
— Да, и майка ми не го харесваше много.
— Мълвата гласеше, че биел жена си. И синовете си. Докато не пораснаха достатъчно, да го набият те.
Нищо чудно, че дъщеря му е избягала в Англия, мисли си Аманда. Явно е искала да се махне колкото се може по-далеч от него.
— Казахте, че сте видели жена му? — пита госпожа Макгивър. — Мислех, че е мъртва.
— Видях дъщеря му — поправя я Аманда.
— Не. — Госпожа Макгивър клати глава. — Господин Уолш нямаше дъщеря.
На горния етаж водата спира да тече.
— Да, имал е. Тя ме е гледала като съм била малка. Наричаше ме нейното паляче. — Аманда размахва ръце нагоре-надолу, сякаш дърпа конците на марионетка. — Помните ли — „Паляче, паляче, кое е малкото ми паляче?“