Госпожа Макгивър се взира в Аманда, сякаш напълно е изгубила ума си.
— Това не беше дъщерята на господин Уолш.
— Какво искате да кажете?
Госпожа Макгивър се смее и размахва пръст в лицето й, като че ли Аманда се е опитала да я изиграе.
— Това беше Люси.
— Люси? Коя по дяволите е Люси?
Внезапно Бен се материализира горе на стълбите с хавлия, омотана около тялото му.
— Какво става?
— Кой сте вие? — пита госпожа Макгивър и изведнъж в очите й проблясва пламъче. — Ти ли си това, Маршал Макгивър?
— Коя е Люси? — повтаря Аманда.
— Знаеш.
— Не зная.
Старата госпожа Макгивър маха на Бен и пръстите й потрепват с момичешка грация.
— Коя е Люси? — за трети път произнася Аманда и всяка дума е отделно изречение, а Бен бавно поема надолу и застава зад нея.
Госпожа Макгивър кокетно въздъхва.
— Е, Маршал Макгивър. Знаеш, че не бива да си тук. Какво ще кажат родителите ми, когато разберат, че си се промъквал насам?
— Госпожо Макгивър…
— Много си палав.
— Коя е Люси, госпожо Макгивър?
— Люси? — Госпожа Макгивър изглежда объркана. Във влажните й очи се появяват сълзи. — Сигурно искаш да кажеш Сали?
— Госпожо Макгивър…
— Ти не си Сали. — Госпожа Макгивър започва да се върти в странни кръгове, като пумпал, който се накланя на една страна и всеки момент ще падне. — Какво сте направили с внучка ми? Къде е тя?
— Госпожо Макгивър, само се успокойте…
Госпожа Макгивър се насочва към вратата.
— Искам да си ида у дома. Сега. — Тя прихващата полите на нощницата си над червените ботуши, отваря със замах вратата и забързва през улицата. Аманда и Бен, увити в розовото одеяло и бялата хавлия, гледат безпомощно как вратата на къщата й се отваря, после се затръшва и след жената от прозорците се посипва купчина сняг.
32
— Къде отиваш? — пита Бен, докато гази в снега след Аманда.
Аманда крачи по алеята на съседната къща и натиска три пъти звънеца.
— На тази улица трябва да има някой, който не е откачен и е живял тук, когато съм била малка. Да се надяваме, че ще може да ни каже нещо.
— Какво точно се надяваш да откриеш?
— Най-малкото дали господин Уолш е имал дъщеря.
— И какво друго?
Аманда отново натиска звънеца.
— Коя, по дяволите, е тази Люси.
— Ако я има — натъртва Бен. — Старицата явно беше объркана.
— Не чак толкова.
— Беше по нощница и червени ботуши — изтъква той, като че ли това изяснява всичко.
За пети последен път Аманда натиска звънеца.
— Май няма никой. — Тя пресича заснежената морава към следващата къща и тъкмо се кани да позвъни, когато входната врата се отваря.
— О! — възкликва една млада жена, видимо изненадана да види там хора. Тя несръчно крепи в ръце плачещо бебе, а в краката й неуморно подскача малко дете. И тримата са в дебели сини грейки и с израз на едва сдържана истерия. — Кои сте вие?
— Казвам се Аманда Травис. Аз живея…
— Извинете — прекъсва я жената. Детето в краката й я дърпа за якето, а бебето се протяга нагоре. — Не е най-подходящото време. Както виждате, тъкмо излизахме, а така или иначе до Коледа има доста време, така че сега май не е моментът да питате за дарения.
— Не търсим дарения.
Жената успява да изобрази едновременно объркване, загриженост й любопитство само с едно извиване на прекомерно оскубаните си вежди.
— Мисля, че сме сбъркали къщата — обяснява Аманда.
Жената кима с благодарност, вдига със свободната си ръка вече пищящото дете и отнася и двете непокорни деца надолу по стълбите към улицата.
— Тя очевидно не е била тук преди двайсет и пет години — отбелязва Аманда и се отправя към следващата къща.
В общи линии историята се повтаря в пет къщи поред. Обитателите си мислят, че тя или се опитва да им продаде нещо, или по някакъв начин да им вземе пари, така че посрещането им е ледено като въздуха навън. Един мъж заявява на висок тон, че му е дошло до гуша от Свидетелите на Йехова, които го безпокоят винаги, когато е в банята и затръшва вратата в лицата им, преди още Аманда да е успяла да си отвори устата. Никой от тези, с които успяват да говорят, не е живял на тази улица повече от десет години. Никой не изглежда дори бегло познат.