— В колко къщи искаш да провериш? — търпеливо пита Бен, докато наближават голяма тухлена къща, заградена от високи бели колони.
— Още няколко от тази страна — отговаря му тя. — И може би още няколко от другата.
Бен й подава ръка да й помогне да премине през едно непочистено от снега място на тротоара. Аманда не помръдва.
— Какво има?
Тя се взира в старата къща, не по-малко отблъскваща сега, отколкото, когато беше дете. Опитва се да си представи жената, която живее в нея, но чува само категоричната присъда на майка си: — Тя е същинска вещица на метла.
— Аманда?
Тя решително си поема дъх и тръгва по непочистената предна алея. Майка й едва ли може да се смята за най-добра в преценките на хорските характери. Пък и къщата, подобно на повечето останали на улицата, навярно е сменила многократно обитателите си през последните няколко десетилетия. Още веднъж вдъхва дълбоко, стига до вратата и натиска звънеца.
— Кой е? — чува се женски глас отвътре.
— Казвам се Аманда Травис — вика в отговор Аманда — Живея по-надолу по улицата. Чудех се дали мога да поговоря с вас няколко минути.
Вратата се отваря. Някаква жена, стилно облечена в черни панталони и ярък червеникав пуловер, застава пред нея. Отрупаните й с пръстени ръце са отпуснати на слабите бедра. Тя е между шейсет и седемдесетгодишна, широк бял кичур прорязва гарвановочерната, дълга до брадичката коса, подобно на осева линия на магистрала. Или като на скункс, мисли си Аманда и смътно си припомня хладните зелени очи и тънкия аристократичен нос. Тайно поглежда надолу да провери за метла.
— Госпожа Томпсън? — с изненадваща лекота измъква името от миналото. После неволно отстъпва назад, докато не усеща присъствието на Бен зад себе си.
— Да? Кои сте вие?
— Аманда Травис — повтаря тя. — Това е Бен Майерс. — Погледът на госпожа Томпсън се мести напред-назад между тях. — Мъжът ми живее по-надолу по улицата. — Аманда сочи неопределено по посока на къщата на майка си. — Предполагам, че не ме помните.
— А трябва ли?
— Ами, не. Предполагам, че не. От известно време не живея с майка си и значително съм се променила.
— Какво искате?
Аманда прочиства гърло.
— Само да ви задам няколко въпроса.
— За какво?
— Може би бихме могли да влезем?
— Какво искате? — пита отново жената, без да обръща внимание на молбата й.
Аманда преглъща студения въздух. Долавя аромата на кафе, който се носи отвътре и жадува за една чаша.
— Госпожо Томпсън, майка ми е Гуен Прайс.
Мълчание. Очите на жената трепват в знак, че знае името.
— Все още не разбирам какво искате от мен.
Нито пък аз, съгласява се Аманда. На глас изрича:
— Дали случайно не помните господин Уолш? Той живееше в съседната до нас къща.
— Господин Уолш? Не. Никога не съм го чувала.
— Значи не помните дали е имал дъщеря? — Тъп въпрос, мисли си Аманда, а жената свива устни и превърта очи.
— Ако не помня него, как да си спомням дали е имал дъщеря? — Ако изобщо е възможно, гласът й е дори по-леден от въздуха.
Аманда кима. Майка й беше права.
— Ами госпожа Макгивър? — пита Бен. — Тя живее от другата страна…
— Онази смахната стара патка? Дето тича по улицата по нощница?
— Точно тя.
— Какво за нея?
— Тя спомена някоя си Люси — продължава Аманда, — чудех се дали…
Госпожа Томпсън неочаквано е обхваната от вълнение. Раменете й се раздвижват напред-назад, сякаш се кани да размаха криле.
— Какво се опитвате да измъкнете? — гневно пита тя.
— Моля?
— Нямам време за това. — Опитва се да затвори вратата, но Бен я спира с ръка.
— Не разбирам — казва той. — Какво стана?
— Коя е Люси? — пита Аманда.
— Наистина ли не знаете? — с очевидно недоверие мълви жената.
— Не. — Аманда усеща рязко пробождане в гърдите и осъзнава, че е затаила дъх.
— Опитвате се да ми кажете, че не познавате собствената си сестра — заключава госпожа Томпсън.
— Какво?
Вратата се затръшва в лицето на Аманда.
Белият корвет се носи по улица „Блуър“ към хотел „Четири сезона“.
— Какво, по дяволите, става тук, Бен?
— Спокойно, Аманда — предупреждава я Бен, както вече няколко пъти след удивителното разкритие на госпожа Томпсън.