— Изобщо не се връзва. — Аманда потропва нетърпеливо с крака, докато светофарът на кръстовището на „Блуър“ и „Спадина“ превключва от жълто на червено. — Просто мини — подканва го тя. Бен не й обръща внимание и спира колата. — Хайде — подканя бавния светофар Аманда и все по-нервно тропа с крака. — Какво му става на проклетото нещо? Мислиш ли, че се е повредил?
— Минали са само няколко секунди.
— Просто премини през проклетото нещо. Няма никой.
— Спокойно, Аманда. Нали искаме да пристигнем там невредими.
Възможно ли е старата госпожа Макгивър да е права? Че господин Уолш не е имал дъщеря? Че жената, която я е люляла на ръце, като една жива кукла, е някоя на име Люси?
Светофарът светва зелено.
— Давай — заповядва Аманда, преди Бен да е имал време да реагира.
Възможно ли е онова, което госпожа Томпсън им каза, да е вярно? Че Люси е нейна сестра?
— Най-добре е Хейли Молинс да има някакви отговори за нас. — Аманда се взира през предното стъкло, отвратена от многобройните коли, които внезапно се бяха материализирали, сякаш с изключителната цел да я забавят. — Няма да я оставя на мира, докато не ни каже истината.
А ако Хейли Молинс не е дъщеря на господин Уолш, а някоя си Люси и Люси е нейна сестра…
— Само помни, че блага дума железни врата отваря — казва Бен.
— Какво?
— Казах само…
— Чух какво каза и ако исках съвет от Ан Ландерс, щях да я питам.
— … тогава това означава, че Хейли Молинс е нейна сестра.
Пръстите на Бен здраво стисват волана.
— Ще сме там след две минути — произнася той с поглед, вперен напред.
Което е невъзможно.
Няма никакъв смисъл. Тогава защо се сопва на Бен, като той е единственото смислено нещо в живота й?
Онова, което се случи помежду им снощи, има ли изобщо някакъв смисъл?
— Извинявай — казва Аманда и си припомня меките му устни върху своите, успокояващия му допир. Тя тръсва глава да прогони нежеланите спомени. Как може да мисли за такива неща сега?
— Няма нищо — казва той и отпуска хватката на волана. — И само за протокола, сигурен съм, че Ан Ландерс почина. Сега ни съветват по „Скъпа Ели“.
Аманда кима.
— Ще й пиша.
Скъпа Ели, имам един мъничък проблем. Виждаш ли, майка ми, с която отдавна сме разделени, е обвинена в убийството на абсолютно непознат човек в хотелско фоайе. Само че сега тя твърди, че този абсолютно непознат всъщност е бившият й съпруг, от когото е откраднала голяма сума пари. Също така, току-що се оказа, че е възможно вдовицата на покойния всъщност да е моя сестра. Към всичките ми грижи се прибавя и фактът, че май започвам да се влюбвам в собствения, си първи бивш съпруг, който пък е адвокат на майка ми. Какво да правя? Да последвам сърцето си или да последвам примера на майка ми и просто да застрелям всички въвлечени? Подпис: Изпаднала в беда в Торонто.
Леко задръстване ги принуждава да се движат едва-едва.
— Откъде идват всички тези коли? — процежда през здраво стиснати зъби Аманда.
— Пиков час е — напомня й той.
Само ако не беше предложила на госпожа Макгивър този глупав чай. Ако не й беше отворила, когато почука. Ако не беше споменала проклетия господин Уолш. Двамата с Бен можеха още да се излежават пред камината, вместо да стоят задръстени на „Блуър“ в пиковия час. Аманда си поглежда часовника. Едва осем часа.
— Винаги е пиков час — отбелязва, когато светофарът на ъгъла на „Блуър“ и „Св. Джордж“ пред тях превключва от зелено на жълто. — Настъпи газта, Бен. Ще минем.
Бен натиска педала на газта и се забива право в синята тойота пред тях.
— Мамка му — изругава той сред трясъка на метала.
— Не мога да повярвам — мърмори Аманда.
— Добре ли си? — пита я Бен, а в това време шофьорът на тойотата изскача от колата си и гневно се насочва към тях, размахвайки яростно ръце в ледения въздух.
— Не мога да повярвам — повтаря тя. Зад тях се разнасят недоволни клаксони.
— Накъде, по дяволите, си мислиш, че си се забързал толкова? — виква шофьорът на тойотата. Той е на около четирийсет, в черно кожено палто и черна шапка с наушници от овча кожа. Само носът му се вижда ясно — голям и вече почервеняващ от студа. Крачи напред-назад до колата им и маха с ръце като гигантска врана.