— Майка ми — повтаря тъпо. — Да не е мъртва?
— Не.
— Болна?
— Не. Манд…
— Не ме наричай така. Да не е претърпяла катастрофа?
— Тя е в беда.
— Наистина? Кого е убила?
Челото на Картър Рийз се набраздява от дълбоки бръчки. Кого е убила, повтарят бръчките му.
— Бен?
Последвалата тишина изглежда продължава малко по-дълго от необходимото.
— Някакъв мъж на име Джон Молинс.
— Какво!
— Напомня ли ти нещо?
— За какво говориш?
— Вчера, около четири часа следобед, майка ти е простреляла и убила мъж на име Джон Молинс във фоайето на хотел „Четири сезона“.
Аманда чувства как цялото й тяло се облива в горещина от ярост.
— Що за безвкусна шега е това?
— Повярвай ми, не е шега.
— Сериозно ли се опитваш да ми кажеш, че вчера следобед майка ми е простреляла и убила някого във фоайето на хотел „Четири сезона“?
— Майка ти е застреляла някого ли? — пита Картър Рийз.
— Мъж на име Джон Молинс — казва Бен на Аманда.
— Кой по дяволите е Джон Молинс?
— Нямаш ли представа?
— Откъде бих могла да зная? Не съм разговаряла с майка ми отпреди нашия развод.
Картър присвива очи. Каза ми, че никога не си се женила, обвиняват я очите му.
— Какво казва майка ми?
— Не казва нищо.
— Защо ли не съм изненадана?
— Трябва да се прибереш у дома, Аманда.
— Какво? В никакъв случай.
— Майка ти е в затвора. Арестувана е за убийство.
— Майка ми е в затвора. Арестувана е за убийство — повтаря Аманда и си мисли, че сигурно е обзета от някакъв следсексуален кошмар.
Картър почва да се измъква от леглото, да си търси панталоните из гънките на завивката.
— Виж, очевидно е станала някаква грешка.
— Няма грешка, Паляче. Съжалявам.
— Какво?
— Майка ти е простреляла мъжа три пъти пред очите на поне двайсет свидетели. Тя вече си призна.
— Нямаш право да ме наричаш така.
— Виж, мисля, че не ме чуваш какво ти говоря.
— О, чух те. Повярвай ми, много добре те чух.
— В такъв случай разбираш, че трябва да се прибереш вкъщи, колкото е възможно по-скоро.
— Не мога. Намирам се по средата на важно дело. Не мога просто да си тръгна.
— Можеш да издействаш отлагане.
— Невъзможно. Сигурна съм, че можеш да оправиш нещата там.
— Невъзможно — връща й думите той.
— Не мога да си дойда, Бен.
— Тя ти е майка.
— На нея го кажи това. — Аманда затваря телефона и ядосана изтръгва жицата от стената, после изтичва в кухнята и изключва другия апарат. Отива във всекидневната, отваря плъзгащата стъклена врата, излиза на просторната тераса и вдишва дълбоко хладния океански въздух, опитвайки се да вкара влага в пресъхналите си дробове.
Паляче, шепнат вълните отдолу. Паляче. Паляче.
Аманда бързо се връща вътре.
— Картър — провиква се тя, докато затваря вратата, в отчаян опит да заглуши нежеланите гласове. Поглежда отчаяно към спалнята. — Картър, домъкни си красивия задник тук. Нощта едва започва.
Но луната огрява празния апартамент и тишината й подсказва, че Картър Рийз си е отишъл.
4
— Заклевате ли се да кажете истината, цялата истина и нищо друго, освен истината? — монотонно произнася чиновникът и Дерек Клемънс поставя лявата си ръка върху Библията и повдига дясната.
— Да.
Аманда изучава клиента си, докато той произнася своето име буква по буква, а след това си казва адреса, въпреки, че според инструкциите й е сложил чиста бяла риза и изгладен черен панталон, пак изглежда леко немарливо. Отворената му яка стои твърде хлабаво около врата; коженият колан на кръста е износен и похабен; русата му коса, разделена на път и хваната на опашка, изглежда мазна и немита.