— Господи, не ми казвай, че ги е завела в „Макдоналдс“ — шепне Аманда в яката на палтото си. Току-що бе минала покрай един на улица „Блуър“. Възможно ли е да се е разминала с тях? И те да са хапвали сандвичи и пържени картофки, докато тя бягаше от мястото на катастрофата?
Представи си Бен, застанал до любимия си корвет. Винаги е полагал големи грижи за тази кола. Никога не е допускал катастрофи, нито дори драскотина. Досега. И всичко беше изцяло по нейна вина. Тя беше причината да блъсне колата си в задницата на глупавата тойота и да бъде принуден да се държи учтиво с онзи противен човечец. А как постъпи тя? Заяви, че няма време за такива глупости и избяга. Нещо, с което Бен би трябвало да е свикнал досега, мисли си и се чуди какво да предприеме.
Наоколо има десетки ресторанти. Не може да ги провери всичките. Безнадеждно е. Трябва просто да се настани удобно във фоайето, да се отпусне и да чака да се върнат. Точно като майка си, дава си сметка и изпъшква. Решава да провери на рецепцията. Възможно е някой да ги е видял като излизат и да е забелязал в каква посока поемат. Може даже Хейли да е поговорила с някой от служителите и да му е казала къде отиват. Доста оптимистично предположение, но от питане глава не боли.
Понякога обаче боли, поправя се Аманда, щом се сеща за всички въпроси, които бе задала на майка си и за тези, които тепърва щеше да зададе на Хейли Молинс. Понякога от питане боли глава.
Отправя се към фоайето и буквално се нахвърля на нищо неподозиращата служителка зад рецепцията.
— Спешно е — заявява на стреснатата млада жена, която уплашено отстъпва крачка назад. — Опитвам се да намеря Хейли Молинс. Зная, че е отседнала в апартамент 2416, но току-що бях до стаята й и нея я няма, а е много важно да се свържа с нея. Виждали ли сте я?
Младата жена бързо написва нещо в компютъра си.
— Съжалявам, но госпожа Молинс е напуснала.
— Как така е напуснала? Това е невъзможно.
— Оказа се, че е напуснала снощи.
— Каза ли къде отива?
— Боя се, че не.
На Аманда й прималява. Възможно ли е да си е взела децата и да се е върнала в Англия?
— Мамка му. Мамка му — повтаря тя, вторият път по-силно.
— Проблем ли има? — пита някакъв мъж, който се приближава зад младата жена и поглежда в монитора. Картата с името на ревера му го идентифицира като Уилям Граник, мениджър. — Мога ли да ви помогна с нещо?
— Опитвам се да намеря Хейли Молинс. Трябва спешно да говоря с нея.
— Боя се, че госпожа Молинс напусна.
— Да, така ми казаха. Но навярно е оставила някакъв номер, на който може да бъде намерена.
— Боя се, че не мога да ви помогна. — Тонът на Уилям Граник подсказва, че не би й помогнал, дори ако можеше.
— Мисля, че не разбирате…
— Аманда! — Внезапно гласът на Бен се разнася някъде зад нея.
Тя се обръща и го вижда да се приближава. Лицето му е силно зачервено, което показва, че досега е стоял на студа.
— Бен. Слава богу.
— Какво става?
— Напуснали са снощи.
— Страхувах се от това.
— Какво стана с колата ти?
— В крайна сметка оня приятел реши, че не иска да намесва полицията. Мисля, че ти го уплаши.
Аманда се усмихва, но усмивката й тутакси се превръща в гримаса.
— Мислиш ли, че са се върнали в Англия?
— Напълно е възможно.
— Можем ли да разберем?
— Хайде да пием кафе. — Бен я повежда към бара във фоайето. — Две кафета — поръчва той и вади мобилния си телефон от джоба. Поглежда си часовника и набира поредица от числа. — Здрасти. Аз съм — казва с неестествено нисък глас. По виновно приведените му рамене тя познава, че говори с Дженифър. — Да. Съжалявам за това. До много късно не се прибрах вкъщи… Всъщност, изобщо не се прибрах — признава след неловко мълчание. После: — Да, тя още е тук. Сега съм с нея. — Нова пауза, дори още по-неловка от първата. Аманда се чуди дали и за Дженифър е толкова неловко, колкото и за Бен. Наблюдава лицето му, вижда тъгата в очите му, чува съжалението в гласа му. Дали няма задни мисли? За Дженифър? За нея? — Може ли да поговорим за това по-късно?
— Има ли в действителност нещо за казване? — Аманда чува другата жена да пита.
— Ситуацията е сложна — отговаря й той. — Виж, налага се да те помоля за още една услуга.