— Трябва да си тръгвате. Веднага. Преди да са пострадали още хора.
— Кажете ми коя сте вие.
— Не мога.
— Няма да си тръгна, докато не го направите.
Очите на Хейли се напълват със сълзи.
— Не знаете ли? Наистина ли не знаете? — Същият въпрос, който госпожа Томпсън бе задала по-рано.
— Зная, че името ви не е Хейли.
— Не. Грешите.
— Зная, че истинското ви име е Люси.
— Не, моля ви. Не знаете за какво говорите.
— Зная, че сте моя сестра — дръзва да каже Аманда и се подготвя за нови яростни отрицания.
Но не последват никакви.
— О, боже! — простенва жената и се хваща за корема.
— Вие сте моя сестра — невярващо повтаря Аманда, докато Хейли се спуска покрай нея към банята. След няколко секунди стаята се изпълва с шум от повръщане. Аманда се мъчи да се успокои, да не мисли за нищо, докато Хейли не се върне. Уверява сама себе си, че всичко това е недоразумение, че Хейли си играе игрички. Връща й го за всички тревоги, които й причини.
— Не разбирам — казва Аманда, когато Хейли отново влиза в стаята. Челото й е покрито с пот, притиска кърпа към устата си. — Как е възможно?
Хейли потъва в леглото, втренчва се през прозореца.
— Все още не сте разбрали — удивлява се тя.
— Кажете ми.
Хейли клати глава.
— Не мога. Моля ви. Не мога.
— Как може да сме сестри? — настоява Аманда. — Аз съм на двайсет и осем. Вие сте… на колко?
— Ще стана на четирийсет и една следващия месец — с монотонен глас съобщава Хейли.
— Това прави разлика от повече от дванайсет години. Родителите ми са се оженили само няколко години, преди да се родя, така че очевидно не можем да имаме един и същ баща.
Хейли кима, без да каже нищо.
— А преди това майка ми е била омъжена за…
— … моя съпруг.
— Какво искате да кажете тогава, че майка ми е имала друг бивш съпруг, за когото не зная? — Каквато майката, такава и дъщерята, мисли си тя.
— Не, не искам да кажа това.
— Не разбирам тогава. Кой е вашият баща?
— Моят баща — повтаря Хейли, сякаш не разбира думата.
— Да, кой е вашият баща?
Пауза, която сякаш продължава цял човешки живот, нарушена от едва чут глас:
— Моят съпруг — изговаря Хейли.
За миг Аманда си мисли, че Хейли не е разбрала въпроса. Какво друго обяснение би могло да има за странния й отговор? Определено не би могла да твърди… Аманда спира, въздухът в гърдите й се смразява. Не. Не може да бъде. Повече от невъзможно. Пъхва треперещи пръсти в джоба на новото си зимно палто. Изважда снимката, която бе намерила скрита в дома на майка си. Вдига я към невярващите си очи.
Какво вижда Аманда: Джон Молинс, известен също като Родни Тюрек, мъжът, застрелян от майка й, държи в скута си своята дъщеря. Момичето е на около осем-девет години, с тъмна коса и проницателни очи.
— О, боже мой! — Аманда се препъва назад към бюрото, сякаш е била блъсната от нещо. Момичето не е Хоуп. А жената, която седи пред нея.
— Джон Молинс е вашият баща? — Гласът на Аманда е толкова нисък, че сякаш идва откъм пода.
— Джон Молинс беше моят съпруг — поправя я жената и се тресе от главата до петите. — Преди това той беше Родни Тюрек. — От гърдите й се изтръгва остър писък и пронизва въздуха. — Моят баща.
Аманда отваря уста, но никакъв звук не излиза. Опитва се да помръдне, но краката и ръцете й са изчезнали. Тя виси във въздуха, а Хейли се свива към земята.
— Моля ви, не им позволявайте да ми отнемат децата — умолява я Хейли и се клати напред-назад. — Не можете да им позволите да ми ги вземат.
Едва сега целият ужас на ситуацията започва да се очертава.
— Вашите деца? О, боже мой! Неговите деца.
— Той ми каза, че ако някой някога разбере, ще ми ги вземат.
Аманда се отпуска на земята до краката на другата жена.
— Никой няма да ви отнеме децата. Чувате ли ме?
Хейли кима, но изражението й подсказва, че съвсем не е убедена.
— Трябва да ми кажеш какво се е случило. Моля те, Люси — казва Аманда. За пръв път използва истинското име на жената. Вижда как годините се отмиват от лицето й, сякаш някакво тежко бреме внезапно е премахнато. — Моля те, кажи ми какво се случи.
— Той беше мой баща и аз го обичах. И ти си обичала баща си, нали? — тъжно пита Люси.