— Много.
— Да, баща ти беше прекрасен човек. Той се държеше чудесно с мен.
Аманда кимва и си припомня милото лице на баща си.
— Но той не беше мой баща. А на мен тате много ми липсваше, винаги е бил моят герой, винаги беше на моя страна, когато имах проблеми с мама. Тя казваше, че не мога да имам нещо, а той изтичваше и ми го купуваше тутакси. Тя казваше, че не бива да правя нещо, а той ми казваше, че може. Естествено, мислех си, че е най-добрият баща на света. После двамата с мама се разведоха и той изчезна от живота ми. Изведнъж, него просто… го нямаше. След известно време мама се омъжи за господин Прайс, а после, доста скоро, се роди ти. И тогава баща ми почна да ми липсва дори още повече.
После изведнъж той се появи, беше пред къщата, когато се връщах от училище. Майка ми ми забрани да се виждам с него разбира се, така че трябваше да се крием. Той казваше, че мама е зла жена, която е откраднала много пари от него, и ме помоли да му помогна да ги намери. Опитах се, но след като не открих нищо, той каза, че отново трябва да замине. Мисълта да го загубя повторно, бе непоносима и аз го умолявах да ме вземе със себе си. Той каза, че трябвало да си сменим имената и да се крием. Аз си помислих, че това звучи ужасно вълнуващо, едно голямо приключение. Отидохме в Англия, местехме се от град на град и отначало всичко беше наред. Но след известно време, майка ми започна да ми липсва, приятелите ми също и най-много ти. Той каза, че никога не можем да се върнем у дома, защото там ще го обвинят в отвличане и тогава аз ще съм виновна, че ще прекара остатъка от живота си в затвора. И тогава каза, че един ден ще, ми даде мое собствено бебе.
Аманда заравя глава в ръцете си, неспособна да крие нарастващото си отвращение.
— Трябва да разбереш колко изолирана бях. Бяхме прекарали две години в местене от едно място на друго. Нямах приятели. Никой, освен него. Никога не се разделяхме. Той беше всичко за мен. Мой баща, мой учител, мой най-добър приятел. В крайна сметка дори и мой любовник. После мой съпруг. Установихме се в Сатън. Той купи малък магазин. Не след дълго почнахме да се чувстваме почти… нормално. Претърпях поредица от аборти, а после и две мъртвородени деца Божието наказание, казах си, но после забременях с Хоуп. И на нея всичко й беше наред. Повече от наред — тя беше идеална. После се роди и Спенсър. И тогава, ами, какво се очакваше от мен? Бях се оженила за собствения си баща имах деца от него. Той определено беше прав — щяха да ми отнемат децата веднага, щом някой разбереше.
— Никой няма да ти вземе децата — уверява я отново Аманда.
— После майката на Джон почина. И Джон настоя да се върнем да уредим състоянието й. Каза, че ставало дума за много пари и че след толкова време щяло вече да е безопасно. Децата бяха много развълнувани. Никога не са били никъде, извън Сатън. Така дойдохме в Торонто и се настанихме в хотел „Четири сезона“.
— И моята… нашата майка е била във фоайето и е пиела чай.
— Да. Можеш ли да си представиш? Пиеше чай с една приятелка. — Люси се засмива през сълзи. — Както искаш го наречи — съвпадение, съдба, божия намеса. Каквото и да е. Тя беше там — и пиеше чай.
— И ви е видяла с децата.
— И веднага разбра какво се беше случило.
— И на следващия ден се е върнала и го е убила.
— В мига, в който полицаят се появи на вратата и ми каза, че Джон е бил застрелян — казва Люси, — аз знаех, че е била тя.
— Откъде знаеше?
— Защото аз бих направила същото нещо. — Люси отново въздъхва дълбоко, сякаш двайсет и пет години е затаявала дъх.
А може и така да е било, мисли си Аманда и обгръща сестра си с ръце.
— Всяка майка би го направила — казва й и я притегля по-близко. — Всяка майка.
34
Някои от налудничавите мисли, преминаващи през главата на Аманда, когато вижда майка си в петък сутринта: че майка й изглежда изненадващо красива за пребита жена на шейсет и една години, с наскоро промит стомах; че ужасното зелено на затворническата й униформа всъщност отива на синините по лицето й; че зад тези синини открива бегла прилика със сестрата, която едва сега узна, че има; че й се иска да вземе майка си в ръце и по магически начин, с целувки, да изтрие тези синини, да й каже, че разбира.
— Адски глупав номер извъртя — казва вместо всичко това, инатливо отказвайки да изпита жалост за жената и да позволи на мимолетното разбиране на мотивите на майка си да извика съчувствието й. Съчувствието не може да изтрие вината. Разбирането може да хвърли мост само донякъде. А тя е сърдита на майка си от толкова дълго време, че не би могло просто да й мине. Гневът й бе давал енергия от дете. Той я бе формирал. Ако го загърби, какво ще й остане? Коя ще бъде тя?