— Да, беше много глупаво — съгласява се майка й и мести поглед от Аманда към Бен. Те стоят в коридора на новата Съдебна палата, горе-долу на същото място, където се бяха събрали по-рано през седмицата. Няколко надзирателки ги наблюдават от дискретна дистанция. Чакат делото да започне.
— Как се чувствате, госпожо Прайс? — пита Бен.
— Доста по-добре, благодаря. Нямам търпение да приключим с всичко това.
— Трябва да поговорим, майко.
— Зная.
Фактът, че майка й бе загубила едната си дъщеря, оправдава ли пренебрегването на другата? Даваше ли й право да се напива до безсъзнание и да се дрогира с лекарства? Даваше ли й правото да взема закона в свои ръце?
— Защо не поседнем? — Бен сочи към една пейка до отсрещната стена Аманда се подготвя за спор и се изненадва, когато такъв не последва. Открива, че стои сама насред коридора, докато Бен води майка й към дългите дървени седалки. Оглежда се предпазливо, преди да тръгне след тях. Осъзнава, че цялата трепери, сяда бавно на мястото до майка си, Бен се разполага на другия край на пейката.
— Говорихме с Хейли Молинс — започва тя. — Знаем…
— … всичко — меко изговаря Гуен Прайс. — Да, мисля, че ти спомена това в болницата.
— Защо не ми каза?
— И какво точно трябваше да ти кажа?
— Всичко — заявява Аманда, използвайки думата на майка си — единствената уместна в дадените обстоятелства.
— Какво щях да ти кажа? Откъде да започна?
— Какво ще кажеш за факта, че Хейли Молинс е моя сестра?
Гуен Прайс кимва, очите й незабавно се напълват със сълзи и потичат надолу по страните й.
— Как е тя?
— Очевидно е много разстроена.
— Сигурно ме мрази.
— Не те мрази.
— Наистина ли? Това вярно ли е?
Аманда свива рамене, чудейки се кой ли вече знае кое е вярно и кое не.
— А децата? Те как са?
— Държат се. Все още не знаят цялата истина.
Гуен Прайс кимва.
— Не, твърде са малки, за да разберат.
— Всички сме твърде малки, за да разберем — казва Аманда. — Зная, че няма да го разбера, независимо колко пъти си го повтарям. Затова ти ми кажи, майко, как може нещо такова да се е случило? И как си могла да го криеш от мен през всичките тези години?
— И кога трябваше да ти кажа? — пита майка й — Когато беше бебе и сестра ти изчезна от лицето на земята? Когато дните станаха седмици, а седмиците месеци и после години, а полицията отдавна вече се бе насочила към други, по-неотложни случаи? Когато затънах в безумие от алкохол и антидепресанти? Когато бях прекалено замаяна, за да стана от леглото или прекалено пияна, за да стоя изправена? Когато всеки път, щом те погледнех, виждах сестра ти?
— Значи затова спря да ме поглеждаш? Така ли?
Майка й навежда глава.
— Толкова съжалявам.
— О, добре, предполагам, че това оправя всичко — сопва се Аманда.
— Не очаквам да ме разбереш.
— Никога не ми даде шанс да те разбера.
— Ти беше дете.
— Не за дълго. Ти се погрижи за това.
— Толкова съжалявам — повтаря майка й.
Аманда не е склонна да отпусне хватката с нещо толкова просто като едно извинение.
— Ами по-късно? Когато вече пораснах достатъчно? Защо не ми каза тогава? Защо татко не ми каза?
— Той искаше — простичко изрича майка й. — Аз не му позволих. Накарах го да обещае… Гласът й замира. — Пък и тогава вече беше твърде късно. Аз бях една непоносима сърдита жена с непоносима сърдита дъщеря, която не искаше да има нищо общо с мен.
— Искаш да кажеш, че по моя вина не си ми казала?
— Не. Господи, не — бързо възразява майка й и посяга към ръцете на Аманда. — Как би могло да е по твоя вина? Беше по моя вина. Всичко беше по моя вина. Той ме предупреди. Каза, че ако не му върна парите, които съм откраднала от него, ще си го върне. Каза ми го, но аз не слушах. Не можех да си представя, че дори и той би могъл да е толкова безсърдечен. Толкова зъл.
Аманда чувства допира от пръстите на майка си като електрически ток, скача на крака и заравя ръце в джобовете на сините си панталони.