— И така… какво? Да не би да очакваш да те съжаля? Да ти простя? Това ли е?
— Не очаквам да ми простиш.
— Добре. Защото това няма да стане. Повярвай ми — никога няма да стане.
— Разкажете ни за онази сутрин, в която сте видели Родни Тюрек с дъщеря ви в хотела — помирително се обажда от мястото си Бен.
Гуен Прайс се обляга назад, подпира глава на сивата стена и затваря очи.
— Бях на кино с приятелката ми Корин. После отидохме в хотел „Четири сезона“ да пием чай, както правехме всяка седмица. Тъкмо привършвахме, мисля, че се канехме да тръгваме, сега ми е трудно да си спомня точно какво се случи. Но помня, че чух детски смях и погледнах към центъра на фоайето. И те бяха там.
— Познала сте ги след всичките тези години?
Гуен отваря очи, взира се в отсрещната стена, сякаш сцената се прожектира върху гладката й повърхност.
— Първо видях момичето. Все едно видях призрак. Тя изглежда точно като майка си на нейната възраст. Ами, вие сте виждали снимката. Знаете. За миг действително си помислих, че това е Люси, но после осъзнах, че е невъзможно. Бяха изминали двайсет и пет години. Не можеше да е Люси. — Погледът на Гуен се стрелка на различни страни. — Реших, че мозъкът ми си прави ужасни шеги с мен, както когато пиех и вече се канех да се извърна и да вървя по дяволите, когато видях Род. И, да, познах го незабавно. Както когато налетиш на някого, когото не си виждал от основното училище и са минали десетилетия, но все пак си мислиш, че той не се е променил ни най-малко. Освен това, нямаше как да се сбърка това лице, независимо какво се е опитвал да му направи. — Тя потърква чело, сякаш се опитва да изтрие неприятния образ. — После видях малкото момче и жената, която го държеше за ръка. Майка му. Моята дъщеря. И внезапно разбрах. Всичко стана толкова ужасно… страшно ясно.
— Защо не отиде при тях?
— Трябва да разбереш, че всичко стана за секунда. Бях прекалено вцепенена, за да направя каквото и да било — признава майка й. — В следващия момент, тях ги нямаше. Аз бях напълно смазана. Не зная дори как съм се прибрала. Но следващото нещо, което си спомням е, че стоях пред аптечката, с всичките шишенца с лекарства в ръце, тези ужасни хапчета, които запазих, за да ми напомнят колко ниско съм паднала и колко далеч съм отишла, и си мислех само, че отново съм там, откъдето бях тръгнала, че затъвам по-бързо от всякога и как независимо от всичко, нещата са по-зле, отколкото съм си представяла. Мислех да се нагълтам с всички тези лекарства и завинаги да сложа край на мъките си. — Тя се засмива — получава се нещо като остър лай, който пронизва въздуха. — Но тогава си дадох сметка, че срокът им на годност е изтекъл и от тях най-много да повърна. И какъв смисъл би имало това?
— Значи си решила, вместо това, него да убиеш?
— Не си спомням да съм решавала каквото и да било. Не помня как съм намерила пистолета, нито дали съм го държала в ръце. Всъщност, неговият пистолет. Беше си го купил за самозащита, докато бяхме женени. Каква ирония, нали? Както и да е, спомням си само, че на следващия ден седях във фоайето на онзи хотел и чаках. И после той влезе през въртящата се врата, аз станах и отидох при него. Изразът на лицето му, когато ме видя бе разсеян, незаинтересуван. Просто някаква възрастна жена, изпречила се на пътя му, това си е помислил. После нещо му прищракна, когато изведнъж му просветна коя съм. Почти се чу — ясно, като щракване на спусък. — Тя си поема дълбоко дъх, преди да продължи забързано. — После няколко силни изстрела, той падна на земята, хората пищяха, кръвта му течеше навсякъде по онзи красив килим и, ами, знаете останалото.
— Защо не каза истината на полицията?
— Как можех да направя това? — Гуен Прайс пита дъщеря си. — Как можех да причиня това на Люси? Моя беше вината, че той я взе. Всичко, което й се случи, беше по моя вина. Не разбираш ли, че трябваше да я предпазя, че най-малкото, й дължах мълчание?
— И просто си помисли, че ако си признаеш, никой няма да си даде труда да разследва?
— Никой не го направи — заявява майка й. — Полицията получи всичко, от което се нуждаеше. Никой не го беше наистина грижа защо съм го направила. Освен теб. — Тя се усмихва. — Бях забравила колко упорита можеш да бъдеш.
— Как би могла да знаеш каквото и да било за мен? — пита Аманда и гласът й издава възвърналия се гняв. — През цялото това време, докато бях надалеч, ти нито веднъж не се опита да се свържеш с мен. Никога не се опита да ме видиш.
— Отне ми години да се съвзема — казва майка й. — Когато най-накрая се изчистих и изтрезнях, наех частен детектив. Той те откри във Флорида. Купих си билет, после друг, и друг. Но никога не се реших да се кача на самолета. Казах си, че постъпвам така, понеже ти толкова добре се справяш без мен и какъв беше смисълът да се отварят стари рани? И се примирих с мисълта, че за разлика от сестра ти, поне знаех къде си. Можех да те наблюдавам от разстояние. Но истината е, че се боях. Знаех каква ужасна каша бях забъркала. Знаех колко ужасна бях към теб, особено след като баща ти почина. Знаех, че никакви извинения няма да оправят това.