— Люси — думата се оформя с устни, но звук не излиза.
— Майко — идва безмълвният отговор.
Двете жени падат в обятията си, ръцете на майка й се заравят в меката вълна на пуловера на Люси, дланите на Люси стискат твърдата памучна материя на ризата на майка й. След няколко минути те се пускат бавно и неохотно, очите на всяка обхождат лицето на другата за следи от миналото, пръстите им докосват всяка нова, непозната черта. Аманда поглъща сцената от разстояние. Майка й обсипва поне с десетина целувки страните на сестра й. Аманда се мъчи да не си представя чувството от допира на тези устни по собствената си кожа.
— Обичам те — чува.
— Обичам те — някой шепне в отговор.
Аманда избърсва една нежелана сълза, когато жените спонтанно се прегръщат отново и ритмично се полюшват на невидимата си люлка. Тя нетърпеливо поклаща глава. Какво, по дяволите, става? Тя определено не е ревнива или обезпокоена. Бог е свидетел, че не желае да взима участие в подобна мелодраматична сцена. Какво й става тогава? Защо се чувства толкова изоставена? Защо пролива сълзи за две жени, които почти не познава и не иска да познава? Всичко се бе наредило идеално. Майка й и сестра й се бяха събрали отново. Без съмнение областният прокурор ще е склонен на споразумение. Най-накрая ще може да се махне, по дяволите, от този нещастен град веднъж завинаги. Ето ти. Всички печелят. Всичко е наред.
Всичко е наред, мамка му.
— Паляче?
Думата се носи по въздуха към нея, примамва я. Аманда удивено вижда как затвореният кръг на майка й и сестра й се разтваря подобно на цвете и ръцете им с копнеж се протягат към нея. Не, мисли си тя. Не искам да отида. Там няма достатъчно място за мен. Ще падна. Прекалено е страшно. Прекалено е опасно.
Само че, още докато Аманда клати отрицателно глава, тялото й се оттласква напред. Тя усеща как ръката на сестра й я докосва по лакътя. Усеща как майка й я обгръща през гърба. Двете жени я издигат и Аманда се качва на люлката.
35
Те се возят мълчаливо към летището. Красив, безоблачен ден е, слънцето представлява ясно очертана жълта топка по средата на наситеносиньо небе. От онези дни, които те заблуждават, че е по-топло, отколкото е в действителност, мисли си Аманда, обгръща с ръце новата си парка и се чуди кога изобщо ще се наложи да я облича във Флорида. Глупаво беше от нейна страна да похарчи толкова пари за нещо, от което се възползва за тъй кратко време. И то червено, от всички цветове. Какво, за бога, й бе станало?
Очевидно не е била на себе си. Злата й половинка, решава тя и безмълвно се изкисква. А може и да е била добрата. Определено е била онази, която позволи на Бен да я откара до летището, когато той се появи в къщата на майка й в шест и половина тази сутрин, въпреки че вече се бяха сбогували предишния ден. Нали се бяха съгласили, че така е по-лесно и за двамата, по-малко мъчително и със сигурност по-зряло, един подходящ и умерен завършек на шеметната и удивителна седмица? Бяха се прегърнали сдържано и си бяха пожелали всичко най-хубаво. Той бе обещал да я държи в течение на работите на майка й. Тя бе обещала да държи връзка. Бяха се поздравили за добре свършената работа.
Областният прокурор се бе инатил в продължение на няколко часа, но до края на вчерашния ден, здравият разум бе надделял и той се бе съгласил на споразумение с Бен, в резултат на което майка й щеше да пледира за временна невменяемост и да прекара минимално време в психиатрия. Докато я освободят след около шест месеца, Люси ще е уредила нещата си в Англия и ще се завърне заедно с децата в Торонто. Благодарение на наскоро починалата майка на Родни Тюрек, тя дори ще разполага с малко пари в банката. Без да се споменават онези 100 000 долара, които все още се намираха в сейфа в къщата.
Това беше всичко. Делото е приключено. Мисията е изпълнена. Работата й тук бе свършила.
— Добре ли си? — пита Бен, нарушавайки продължителното мълчание. Гласът му е уверен и овладян, като че ли напълно го устройва решението й да се завърне във Флорида, сякаш наистина я е махнал от себе си веднъж завинаги.
Аманда кима, почти се бои да изрече каквото и да било на глас. Истината е, че тя едва разпознава собствения си глас напоследък, а след събитията от изминалата седмица, кой знае какво може да изскочи от устата й? Тя бе пристигнала в този град буквално като сирак. Сега напуска в качеството си на нечия дъщеря, нечия сестра, нечия леля. Един бивш съпруг бе станал неин най-близък приятел. Чудно ли е тогава, че тя почти не знае вече коя е?