— Абсолютно. И ти ще ми звъннеш, ако има новини около майка ми?
— Можеш да я посетиш по всяко време, нали знаеш — напомня й той.
Тя кима. Вече бяха минали през всичко това.
— Ще трябва да видя кога ще ми остане свободно време. Може да нямам възможност скоро.
— Когато и да е — казва той. Вървят към входа на американската митница. Вече доста хора са се наредили на опашка. — Мисля, че трябва да попълниш някои формуляри. — Сочи й масичка с формуляри точно от вътрешната страна на вратата.
— О, да. По-добре сега да го направя.
— Бордна карта, моля — казва една жена от охраната.
— Е, предполагам, че това вече наистина е всичко — смее се Аманда.
— Наистина е всичко.
— Довиждане, Бен.
— Довиждане, Паляче.
И тогава те внезапно се озовават в обятията си, той я целува по косата, по страните, по очите, по устните. Тя също го целува, плаче и го стиска така, като че ли животът й зависи от това. Не ме пускай да си тръгна, мисли си. Моля те. Не ме пускай.
— Пречите на опашката — топло ги осведомява жената от охраната. — Боя се, че ще трябва да се дръпнете настрани.
Аманда неохотно се дръпва от обятията на Бен. Бавно и дълбоко си поема дъх, мъчи се да се съвземе. Време е да продължа напред, напомня си тя. Време е да тръгвам.
— Всичко е наред. Готова съм. — Подава на жената бордната си карта. Тя я поглежда и й кимва да влиза. Аманда прекрачва навътре, но после се обръща отново към Бен. Кажи ми да остана, умолява го мълком. — Обаждай ми се от време на време — казва на глас и гледа как той изчезва в тълпата. Е, това е, мисли си тя. Това наистина е всичко.
Попълва нужните формуляри и се нарежда на опашката. Кирел, рецитира наум и някакво милостиво вцепенение обхваща тялото й от главата до петите. Ки-рел, Кирел. После нечий мобилен телефон процепва хипнотичния ритъм на взетата й назаем мантра. Нейният мобилен телефон, осъзнава тя, и го изважда от чантата си.
Прекалено рано ли се обаждам? — произнася в ухото й гласът на Бен.
— Къде си?
— В колата. И ако щеш вярвай, отново започва да вали сняг.
Аманда поглежда към дългия прозорец в предната част на просторното помещение. Наистина започва да вали сняг.
— Мислех си — продължава той, — че от доста време не съм си взимал отпуска и наистина ми се ще да ида на някое топло място за няколко седмици.
— Във Флорида е топло — казва му тя, затаила дъх.
— Не зная. Може да се окаже трудно да си намеря хотел…
— Зная едно страхотно място, където можеш да отседнеш. Красиво е. Точно до океана.
— Ами добре, ще трябва да си уредя графика и да видя кога ще мога да тръгна…
— Мисля, че трябва да го направиш — бързо му казва Аманда и крачка по крачка приближава края на опашката. — И може би, междувременно ще можеш да направиш някои проучвания какви юридически изпити е необходимо да вземе някой в Канада. Искам да кажа, вероятно ще ми се наложи да прекарам известно време там, докато се уверя, че майка ми не убива никого повече.
— Мисля, че това навярно е добра идея.
Дълга пауза. Какви ги върша, мисли си Аманда.
— Обичам те — казва на глас.
— И аз те обичам — е простичкият отговор.
— Следващият — обявява охраната и насочва Аманда към кабина номер 15.
— Не е моментът ли? — пита митничарят саркастично и сочи телефона в ръката й.
— Какво? О, не. — Пуска телефона обратно в чантата си и подава на човека паспорта си, опитвайки се да не се усмихва твърде очебийно. — Моментът е страхотен.
Един час по-късно тя седи, втренчена през прозореца на претъпкания самолет. Пилотът току-що, бе съобщил, че летят на височина единайсет хиляди и двеста метра. Беше ги предупредил, че макар небето да е ясно и чисто, по пътя може да се появи въздушна турбуленция. Аманда подпира чело на тесния илюминатор и се изгубва в синия простор.
Аманда вижда бъдещето.