Естествено Аманда нямаше намерение да злепоставя собствения си клиент.
— Е, намери ли си рокля за сватбата? — пита я Ели. Бадемовидните й очи се разтварят нетърпеливо в очакване. Меки кестеняви вълни очертават обли страни с трапчинки.
— Още не. — Аманда поглежда към оживената главна улица. Те седят пред отворения прозорец на таверната „Бит сити“ на „Клематис“ и наблюдават безразборния парад на туристите долу. Лекият бриз лениво си играе с кранчетата на хартиените покривки. Температурата се е установила на приятните двайсет и шест градуса. Още един идеален ден в Южна Флорида, мисли си Аманда и усеща смътна вина, че не му се наслаждава повече.
— Как така, не още? Какво чакаш?
— Сватбата е чак през юни — внимателно напомня на приятелката си Аманда.
— Което на практика е почти дошло. О, боже мой! Не се обръщай.
Аманда инстинктивно се завърта на стола си.
— Мамка му — измърморва под нос, докато гледа как Шон Травис се приближава с ръка, покровителствено обгърнала кръста на новата му съпруга. Мамка му, мамка му, мамка му, продължава да си мисли и изпъшква, когато той я забелязва. Няма такова съвпадение. Двама бивши съпрузи за два дни. Да не би секретарката й да е забравила да й напомни, че е Националната седмица на бившите съпрузи?
— Аманда! — поздравява Шон и обгръща още по-здраво младата си жена.
— Шон, как си?
— Добре. А ти?
— Добре — отговаря тя. — Помниш Ели, нали?
— Разбира се. Как сте?
— Добре.
Добре, добре, добре, мисли си Аманда.
— Вие трябва да сте Дженифър. — Тя изучава безстрастно бившия си съпруг и новата му жена и намира, че черната коса и сивите очи на жената отиват на сивеещата коса и черните очи на Шон.
Новата съпруга подава ръка на Аманда, после я слага върху леко заобления си корем.
— Чакаме го през юли — гордо произнася Шон, забелязал погледа на Аманда.
— Поздравления — искрено казва тя.
— Нямаме търпение — пропява Дженифър.
— Е, радвам се, че се видяхме — казва Шон на Аманда и звучи така, сякаш наистина го мисли. — Приятен обяд.
— Желая ви късмет — подвиква след тях Аманда.
— Копеле — настръхва Ели. — Да навира бременността й в лицето ти по този начин!
— Мисля, че той не искаше да стане така.
Ели свива рамене. Жестът показва, че не е убедена.
— Аз съм тази, която не искаше деца, Ели.
— Което никога няма да мога да разбера. Ти би била страхотна майка.
— Да бе. Имах чудесен пример. — Аманда си представя майка си, затворена в килия в Торонто, но тутакси премахва нежелания образ. Споменът за майка й упорито се загнездва в периферията на съзнанието й, докато тя се чуди дали да каже на Ели за обаждането на Бен. Когато накрая отваря уста, осъзнава, че Ели е по средата на някакво изречение.
— Извинявай, какво?
— Питах, как се почувства, като видя Шон отново?
Със свиване на рамене Аманда прогонва последните следи от спомена за майка си.
— Малко необичайно, предполагам. Странно е като си помислиш, че нямаш какво да кажеш на някого, с когото си мислила, че ще прекараш остатъка от своя живот.
— Съжаляваш ли за нещо?
— За много неща — с въздишка признава Аманда — Не бях много добра съпруга.
— Вие просто не си подхождахте много, това е всичко.
Аманда топло се усмихва на приятелката си.
— Това беше мило. Благодаря ти.
— Истина е. Шон Травис може да е много хубав човек, но никога не е бил за теб.
Аманда забелязва Бен Майерс да се прокрадва в съзнанието й и примигва в опит да го прогони оттам.
— Добре ли си?
— Чувствам се чудесно.
— Като че ли искаш да ми кажеш нещо.
— Какво да ти кажа? — Ами, добре. Понеже питаш. Снощи получих едно доста обезпокоително обаждане, точно след абсолютно безсмисления секс с почти абсолютно непознат мъж. Обади се бившият ми съпруг, не този, с когото току-що говорихме, а един, за когото дори не знаеш, че съществува, първият ми бивш съпруг — съжалявам, не зная защо така и не ти казах за него, прости ми. Както и да е, той се обади да ми каже, че майка ми е арестувана за убийството на някакъв мъж във фоайето на хотел „Четири сезона“ в Торонто. Аманда си набожда късче салата. После я пъхва в устата си, преди да може да изкаже тези неща на глас. — Не — произнася вместо това и отправя към приятелката си най-успокояващата си усмивка. — Няма нищо.