Не че практикува в областта на случайните телесни повреди, мисли си Аманда. Не, нейната специалност е да защитава разни откачени, които се опитват да смажат от бой приятелките си. Да не споменаваме онези, които пребиват непознати в бар или обират супермаркет и застрелват няколко невинни минувача. Разбира се, ако идиотът, който е стрелял, е синът на виден местен политик, или ако някой от минувачите се случи да бъде млад и красив и следователно да става за първа страница на „Палм бийч поуст“, тогава случаят е достоен за Джаксън Бийти и Стенли Роуи, които лично поемат най-сладките дела.
— Сладките дела — произнася на глас Аманда и се чуди кога е успяла да претръпне толкова. И кое я разстройва повече — фактът, че Дерек Клемънс е оправдан по четири от обвиненията или че по едно е намерен за виновен?
Няколко секунди стои пред апартамента си, почти няма желание да влезе. Колко ли съобщения от бившия си съпруг ще намери на гласовата поща? Макар че, най-изненадващо, в работата й не бе оставил никакви съобщения повече.
И сега няма.
— Добре — казва Аманда, застанала в средата на бялата си кухня. Изважда тапата на виното. — Добре — повтаря, чувствайки се странно незначителна. Напълва си почти догоре голяма чаша с вино и отпива дълга глътка. Решава, че не е зле да хапне нещо. Отваря хладилника, но не намира нищо, освен бутилка портокалов сок и десетина кутийки разнообразни плодови млека. Проверява срока на годност на едно с ягоди и киви и вижда, че е изтекъл преди пет дни. Което означава, че и другите са така, понеже ги бе купила едновременно. Преди колко време? Кога за последен път бе пазарувала? Няма дори мляко, за бога.
Що за майка е тя, като не гледа да подсигури поне мляко за бебето?
— За щастие аз нямам бебе — казва Аманда, сякаш се защитава. С чаша в едната ръка и бутилка в другата, тя влиза във всекидневната. — Виждаш ли? Няма бебе. — Изпива още една глътка вино, изригва си обувките и се просва на белия ленен диван. После поглъща половината чаша на една дълга глътка, както правеше майка й.
Всъщност не е чудно, че Бен не е звънял, решава тя. Никога не е бил от онези мъже, които не разбират от дума. Винаги е знаел кога да спре, кога да се откаже, кога да приеме загубата и да се оттегли.
Чудното е, че изобщо й се бе обадил.
Аманда се изкисква. Разбира се, обстоятелствата са доста необикновени. Не всеки ден майка ти извършва убийство.
Но от друга страна, кой знае колко хора е убила майка й през годините? Джон Молинс може да е първият, когото е затрила така публично, но Аманда е убедена, че навсякъде е покрито с трупове.
Тя пресушава остатъка от виното в чашата и си налива втора. Няколко капки се разливат върху белите плочки на пода, за малко да улучат белия килим с черен кант. Определено трябва да сложи още малко мебели в тази стая. Един стол, да запълни празното пространство до лявата стена, евентуално масичка за кафе, още една лампа. Апартаментът й винаги е изглеждал леко недовършен, сякаш някой се готви да се нанесе. Или да се изнесе.
Точно както го харесвам, мисли си и поема още една глътка от виното. Разглежда голите бели стени и усеща как най-накрая раменете й почват да се отпускат.
— За човека на луната — кимва към него и отпива. — И за Бен, моят първи бивш съпруг. — Още една глътка, по-дълга този път. — И за Шон, вторият: — Още една глътка, и още една. — По дяволите, за всичките ми бивши съпрузи, минали и бъдещи. — Довършва чашата си и я вдига във въздуха. — И за всички невинни жертви на майка ми. Старият господин Уолш. Джон Молинс. Баща ми — шепнейки се мъчи да се изправи на крака. — О не. Няма да отиваме нататък. Определено натам няма да вървим.
На вратата се звъни. Аманда се втренчва в нея. След няколко секунди отново се звъни.
— Хайде, отвори — заповядва женски глас.
Аманда се приближава до вратата и я отваря, без да пита кой е.
— Джанет — казва на жената, чийто кестеняв бретон напълно скрива челото й. Какъв е смисълът да си направиш лифтинг, ако ще покриваш цялото нещо? Мисли си да пита: На какво дължа честта? — но решава, че и без друго знае. Вместо това се спира на: — Искаш ли едно питие?
— Не, благодаря.
Аманда се засмива и си сипва остатъка от виното.
— Може ли да вляза?
Отстъпва и дава път на Джанет да влезе. Следва я във всекидневната и посочва дивана:
— Заповядай.
— Не, благодаря. Няма да се бавя.
Тогава защо поиска да влезеш, пита се Аманда, но решава да си замълчи. Прекалено заета е да се взира в неестествено подутите устни на Джанет. Какво им става на такива привлекателни жени като Джанет да си причиняват толкова ужасни неща, чуди се, но не задълго, понеже знае отговора. А той е: жени като самата нея. Аманда отпива още веднъж.