— Сигурна съм, че знаеш защо съм тук.
— Съжалявам. Исках да ти звънна обратно. Но просто бях прекалено заета…
— Не можеш да заблудиш никого, нали знаеш?
— Май е по-добре да седна. — Аманда потъва в дивана и има усещането, че стаята се върти.
— Зная за теб и моя съпруг.
Аманда не казва нищо. Сеща се нещо от сорта, че най-добрата защита е нападението, но няма нито енергията, нито желанието да влиза в разправии.
— Виктор ми каза всичко за малката ви авантюра.
Аманда клати озадачено глава. Какво им става на мъжете, че изпитват ужасната нужда да си признават? И пак знае отговора. Признанието може да е добро за душата, но е още по-добро за премахване чувството на вина.
Джанет погрешно приема объркването на Аманда за отрицание.
— Да не се опитваш да ми кажеш, че не си имала авантюра с мъжа ми?
— Трудно бих го нарекла авантюра.
— Нима? А как би нарекла това да спиш с нечий съпруг?
Аманда е прекалено уморена, за да търси добър отговор.
— Безразсъдно — чува се да произнася. — И глупаво. Много глупаво.
— Е, това поне е вярно — съгласява се Джанет. Изглежда, че се чувства определено неловко, сякаш е дошла подготвена за здрава битка и не е готова да приеме толкова лесна победа. Поглежда към чашата в ръката на Аманда.
— Сигурна ли си, че не искаш нещо за пиене? — пита Аманда.
— Какво има, Манди? Не останаха ли женени мъже, с които да пиеш?
— Моля те, не ме наричай Манди.
— О, извинявай. Само мъжете, с които спиш ли имат право да те наричат така?
Аманда се изправях усилие, макар че й се иска само да си легне.
— Може би трябва вече да си тръгваш.
— Не и преди да ти кажа това, за което дойдох.
— Съжалявам. Мислех, че вече си го… казала.
— Това за тебе е само игра, нали? Да си играеш с живота на хората. Не те интересува, дали нараняваш другите? Дали една нощ на безгрижно забавление за теб може да означава нечия болка за цял живот? Че моят брак може никога да не се възстанови?
— Наистина мисля, че малко преувеличаваш. Беше просто една нощ. Не означаваше нищо за никой от нас.
— Но за мен означава нещо — простичко отговаря Джанет.
Лицето на Аманда поруменява от срам.
— Извинявай.
— Просто стой настрани от съпруга ми. — Джанет бързо отива до вратата и я затръшва след себе си.
Вибрацията от звука преминава през тялото на Аманда като ток. Може би сега е добър момент да напусне града, мисли си тя. След което обилно повръща върху белия килим.
Когато се събужда на пода във всекидневната, вече е почти два часа сутринта.
— О, мамка му — мърмори тя, усещайки все още прясната миризма на повръщано. Взира се в огромното червено петно в средата на килима. Изглежда като кръв, мисли си. Никакво количество вода и сапун няма да премахнат петното. — Мамка му — простенва отново. Главата й бучи безспирно като прибоя под прозорците. Докосва косата си, която лепне от повръщаното.
— Отвратителна си — казва си и влиза под душа с дрехите. Стои под горещата струя вода. Опропастява си костюма, знае това. Както опропасти и килима. Да не споменаваме целия ми живот, мисли мелодраматично и излива почти цяло шише шампоан на косата си, заравяйки дълбоко дългите си нокти.
Хм, добре. Каквато майката, такава и дъщерята.
Макар че всъщност не си спомня майка й някога да е повръщала след някой от нейните запои. Напиваше се до безпаметство и си стоеше — отнесена и далечна, сякаш физическото й присъствие се определяше от емоционалното й отсъствие.
След душа Аманда изхлузва мокрите си дрехи, силно разтрива тялото си с бяла хавлиена кърпа и пропълзява в леглото. Сутринта ще се занимава с килима, макар че какво всъщност би могла да направи с него, освен да го навие и изхвърли? Дори и след неколкократно професионално пране под повърхността му ще личи безформеното петно. Запитва се какво ли е направил управителят на хотел „Четири сезона“ в Торонто с килима във фоайето. След три куршума има много кръв.
— Може би трябва да му се обадя и да го питам как е решил въпроса. — Аманда се пресята към телефона до леглото й и набира номера, който дори не е разбрала, че е научила наизуст.