— Ало? — сънлив глас отговаря от другата страна.
— Какво са направили с килима?
— Аманда?
Представя си как Бен се мъчи да седне, вижда го как отмахва няколко кичура от притворените си очи.
— Предполагам, че е имало много кръв — продължава тя. — Просто се чудех какво са направили с килима.
— Не зная — отговаря той, като че ли този бе най-естественият разговор помежду им по това време на нощта.
— Кой по дяволите е Джон Молинс? — пита тя.
— Не разполагаме с много подробности.
— А с какво разполагате?
— Знаем, че е от Англия. И че е дошъл тук на почивка със съпругата и децата си.
— Каква е връзката му с майка ми?
— Според полицията — никаква.
— Искаш да кажеш, че майка ми е простреляла и убила абсолютно непознат човек?
— Очевидно.
Аманда се обляга назад върху таблата на леглото. Това беше прекалено, дори и за майка й.
— Била ли е пияна?
— Не — казва Бен. — Наистина трябва да си дойдеш у дома, Аманда.
Аманда затваря телефона, без да се сбогува. Отива до прозореца и се втренчва в луната.
6
Самолетът от Палм Бийч за Торонто излита с почти час закъснение.
Когато поемат по пистата, Аманда въздъхва с облекчение, доволна, че вече няма възможността да побегне с писъци и да вика: „Промених си мнението. Пуснете ме да изляза“, което сигурно щеше да направи, ако не се бе озовала в дъното на претъпкания Боинг 737, притисната между една дъвчеща дъвка тийнейджърка и бизнесмен на средна възраст, толкова погълнат от своя шпионски трилър, че дори не я погледна, докато почти се катереше по него, за да стигне до мястото си.
Още неща, които Аманда мрази: средни седалки в самолети; тийнейджърки, които шумно дъвчат дъвки и още по-шумно пукат балони, като през цялото време мятат дълги прави коси право в лицето й; безформеното черно вълнено палто, което носи за първи път от осем години и което трябваше отдавна да е изхвърлила.
Защо не го бе сторила? Колкото и да е било модерно навремето си, вече не е, а и дращи голите й ръце. Мисли си да го съблече, но в отреденото й тясно пространство няма място да диша, камо ли да разхвърля пластове дрехи. Така ми се пада, мисли си тя, докато няколко кичура от косата на съседката й я перват по бузата. Трябваше да си съблека палтото, преди да седна. Трябваше да изхвърля тъпото нещо още като напуснах Торонто.
— Първо на първо, изобщо не биваше да се качвам на този проклет самолет — казва на глас и неловко се оглежда. Но тийнейджърката до прозореца вече си пука балоните на фона на рок музиката, струяща от слушалките й, а лицето на мъжа до пътеката е заровено още по-дълбоко в книгата му, така че очевидно никой не е чул изблика й.
Защо не се сетих да си взема книга, пита се тя и се опитва да си спомни последния път, когато е имала удоволствието да се отпусне удобно с хубав роман в ръце. Някой мистериозен трилър, нещо, което да й помогне да изтърпи двата часа и половина във въздуха, да забрави къде отива. И защо.
Аманда не може да си спомни точно в кой момент действително взе решение да отиде в Торонто. След разговора с Бен тя бе потънала в нервен сън, само за да й се присъни как бременната Дженифър Травис, ядосаната Джанет Бърг и хлипащата Карълайн Флетчър я преследват. Някъде по средата на това преследване тя спира да си купи картина от Сенди, жената на Картър Рийз, после се събужда, цялата потънала в пот и с мисълта, че определено е време да се махне оттук.
Беше се обадила на авиокомпанията чак в шест часа сутринта и едва успя да си запази последното свободно място за редовния полет от Палм Бийч за Торонто в два и половина следобед. После се обади на секретарката си у дома й, без да съобрази, че горката жена може да иска да поспи до по-късно в събота сутринта, и й каза, че в понеделник може да не дойде на работа.
— Някаква конкретна причина, която да мога да кажа на хората? — попита Кели със стряскащо бодър глас, независимо от ранния час.
— Не.
— Ще се върнете ли до вторник?
— Не съм сигурна.
Пауза. Аманда почти чуваше как мозъка на Кели щрака. Знаеше, че отчаяно й се иска да попита дали тази внезапна промяна в плановете не е свързана с телефонните обаждания на Бен Майерс.
— Ще ти се обадя веднага, щом съм наясно с плановете ми — каза Аманда и затвори. После хвърли чифт черни панталони и черно поло в сака, сложи си чантичката с гримовете, както и няколко чифта бельо, обади се на Бен, каза му, че ще пристигне в Торонто около пет часа следобед, хвана такси за летището, където хапна за закуска пица „Пеперони“ и погълна голяма „Кола“, взе си билета, мина безпрепятствено през охраната и в чакалнята за отлитане, докато чакаше да ги качат на самолета, потъна в сън, слава богу без сънища.