— Дотук е доста добра. — Той оставя книгата разтворена в скута си. — Но аз съм подготвен да остана разочарован.
— Защо така?
— Аз чета доста криминалета и повечето започват добре, но после някак си се разводняват.
Аманда кима, сякаш в знак на съгласие, но самата тя не е чела много криминални романи. Животът е и без това достатъчно объркан.
— И как човек се подготвя да остане разочарован?
Мъжът се усмихва и няколко минути размишлява над въпроса.
— Има предвид миналото — казва накрая.
Върху горната устна на Аманда тутакси избиват капчици пот. Усеща, че се изчервява и изпотява, сякаш току-що се е надвесила над открит огън.
— Добре ли сте? — пита мъжът и кафявите му очи загрижено се присвиват.
— От палтото е — излъгва тя. — Изпитвам желание да се разпищя.
— Ето — предлага той. — Позволете да ви помогна. — Поема палтото от раменете й и го държи, докато тя измъква ръце от бухналите му ръкави, като с дясната си ръка едва не цапардосва момичето по ченето.
— Извинете — казва Аманда.
Шумно пукане на балон й подсказва, че извинението й е било прието.
— Бихте ли желали да го кача горе? — мъжът сочи към отделението над главите им.
— Да, благодаря ви.
— Сега по-удобно ли ви е?
Аманда потупва дълбокото деколте на бялата си тениска и поема дълбоко дъх.
— Много по-добре. Благодаря ви.
Погледът му проследява движението на ръката й.
— Искате ли чаша вода? Мога да повикам стюардесата.
— Не, така е добре. Благодаря ви още веднъж.
Той се усмихва и протяга ръка.
— Джерод Шугър.
Чак след няколко секунди Аманда осъзнава, че това е името му, а не някой екзотичен сок.
— Аманда — казва тя и стисва ръката му. — Аманда Травис.
— Вкъщи ли си отивате, Аманда? — пита Джерод Шугър.
— Всъщност, не. Моят дом е Флорида.
— Наистина ли? Стори ми се, че долових следи от акцент — усмихва се той.
Аманда замръзва.
— Не. Родом съм от Флорида. А вие?
— Роден съм в Милуоки. Миналата година се преместих в Абакоа.
Аманда си представя малкото, но бързо разрастващо се ново градче, застроено между Палм Бийч Гардънс и Юпитер. Въпреки, че засега е само частично заселено, то вече си има собствен стадион, голф игрище и университет. Представя си също съпруга и „три малки бонбона“1.
— Защо в Абакоа?
— Аз съм професор — казва той. — Получих предложение, на което не можах да откажа.
— И какво точно преподавате?
Той се засмива. Аманда преценява, че й харесва смеха му. Накланя се по-близо, лявата й гърда леко докосва ръката му.
— Микроикономика — отговаря Джерод Шугър, бърка в джоба си и вади визитна картичка, като специално внимава ръката му да остане допряна до нея.
Тя демонстративно разглежда картичката.
— Боя се, че абсолютно нищо не разбирам от микроикономика.
— Подозирам, че знаете доста. За доста неща. Ред е на Аманда да се засмее.
— И защо отивате в Торонто?
— На конференция. А вие?
— На почивка — казва първото, което й идва наум.
— На почивка? Че кой почива в Торонто през февруари?
Аманда свива рамене. В крайна сметка той е прав.
— Хайде, признайте си. — Този път той се накланя към нея и погледът му попада в деколтето на тениската й.
Аманда не е сигурна дали от откровеността на погледа му, или от това „признайте си“, но тя изведнъж се чува да му казва:
— Всъщност, бившият ми съпруг се обади и каза, че майка ми е била арестувана за убийство. Според него, може би не е лошо да я посетя.
Широка усмивка почти разделя на две лицето на Джерод Шугър.
— Шегувате се, нали?
— Шегувам се — тутакси потвърждава Аманда.
Той се смее, но този път в гласа му има някаква нервна нотка, която е липсвала преди. Обръща се настрани. След няколко секунди носът му отново е заровен в книгата.
Аманда беше на четиринайсет, когато загуби девствеността си.
Случи се в нечия вила в Халибъртън. Той се казваше Пери Сингълтън. Аманда беше в един клас със сестра му, Клер. Родителите им поканиха Аманда на вилата си един уикенд през юли. Очевидно семейство Сингълтън са се надявали поканата да подбуди някакво приятелство между тяхната срамежлива, затворена дъщеря и по-отраканата й съученичка, но единственото което тя подбуди, бе огънят между краката на по-големия брат на Клер.