— Откъде сте? — пита той, въпреки, че има пред себе си цялата информация.
— От Флорида — Чуди се, дали на компютъра му не се изписва друго — че всъщност е родена тук, в Торонто — и дали, вследствие на това, че скрива истината, няма да я оковат в белезници и незабавно да я качат на обратния полет за САЩ.
— И какво ви води в Торонто по това време на годината? — учтиво пита мъжът.
Аманда отбелязва, че служителят е млад и не дотам привлекателен, с бледа кожа и светлокестенява, вече оредяваща коса, но гласът му е изненадващо дълбок.
— Идвам, за да видя майка си — казва тя и почти се задавя при последната дума.
Той със сигурност е усетил колебанието й. Със сигурност ще настоява за подробности. Коя е майка ви, ще поиска да узнае. От кога не сте я виждали? И защо толкова дълга раздяла? Защо изведнъж сте изпитали нужда да я видите? Коя сте вие? Коя сте в действителност?
— Колко време ще останете? — пита обаче той.
— Само няколко дни.
— Носите ли някакви подаръци?
Аманда едва не се разсмива. Кога за последен път двете с майка й си бяха разменили подаръци? Правили ли са го изобщо някога?
— Не. Никакви подаръци.
— Някакви цигари или алкохол?
Тя усеща как снощното вино я стяга за гърлото.
— Не.
— Приятно прекарване. — Служителят слага печат на декларацията й, връща й я заедно с паспорта и прави знак на следващия.
— Благодаря. — Аманда неохотно тръгва и следва потока към сектора за проверка на багажа. За щастие тя няма багаж за проверяване, затова продължава към изхода, където стои още един служител, който преглежда декларациите.
— Чудесно — казва й той и поема декларацията от ръката й, като по този начин й спестява унижението някой непознат да рови в чантата й, макар че всичко, което би могъл да намери, е нейния комплект гримове, чифт черни панталони и подходящо за тях поло, както и няколко неособено възбуждащи чифта памучно бельо. Аманда с мъка крачи към изхода, сякаш стъпва по дебел слой прясно излят бетон. Погледът й обхожда нетърпеливите лица на посрещачите, чакащи да поздравят любимите си. Навсякъде около нея се носят щастливи гласове на срещащи се хора: „Здравей, скъпа. Как беше полетът?“; „Я да те видя! Толкова си пораснал, че не мога да те позная!“; „Добре дошъл у дома, татко!“ Забелязва своята спътничка, тийнейджърката, която се хвърля в обятията на приятеля си, радостно безразлична към всичко наоколо. Усеща слабо пробождане в сърцето. Кога за последен път така искрено се бе хвърлила в нечии обятия? Кога за последен път някой я е очаквал, за да я вземе?
— Къде ли крият проклетите таксита? — мърмори си беззвучно. Вече чувства пронизващо студения февруарски въздух да се промъква по пода към краката й, като смъртоносна змия. Сигурно ще й се наложи да си купи чифт ботуши, мисли си вече с раздразнение, а още дори не е излязла от летището. — По дяволите това време — произнася на глас.
— Пак ли си говориш сама? — пита някакъв глас и Аманда замръзва на място, не й се иска да се обърне. — Винаги ти е харесвало да си говориш сама.
Сърцето й нахлува в ушите и тя оглушава за всичко, освен за своя развълнуван пулс.
— Нямаше нужда да изминаваш всичкия път дотук — стряскащо спокоен глас отговаря отнякъде много далече. — Казах, че ще ти се обадя веднага, щом се настаня.
— Помислих си, че може да ти е приятно да видиш тук приятел.
— Приятел ли? — чува се да пита.
— Защо не се обърнеш да се увериш?
Аманда бавно променя положението си и се обръща по посока на гласа. Вдига неохотно очи и поглъща с поглед стоящия пред нея мъж. Чертите на лицето му попиват в съзнанието й като вода в сюнгер.
Бен Майерс изглежда точно като мъжа, когото напусна преди осем години и в същото време — няма нищо общо с него. Все още е висок и слаб, красив по онзи небрежно размъкнат начин, който навремето я подлудяваше, но кафявите му очи сега са по-скоро предпазливи, отколкото измъчени, а стойката — преднамерено изправена. Спокойна самоувереност е изместила шумното перчене. Тежкото черно кожено яке, което носи, е по-скоро практично, отколкото бунтарско. Аманда разбира, че нейното лошо момче е станало мъж. И хубав, при това.
— Бен — казва тя, когато слухът й се прояснява, а сърцебиенето започва да се нормализира.
— Аманда — поздравява той. — Изглеждаш чудесно.