— Благодаря. Ти също.
Той поема сака от рамото й и с лекота го мята върху своето.
— Това ли е всичко?
— Да.
— Не възнамеряваш да се задържаш за по-дълго наоколо, доколкото схващам.
— Мислех си за ден-два… — Млъква, без да си продължи мисълта. Пък и той вече се отдалечава и тя трябва да подтичва, за да не изостава от неговите големи крачки.
— Колата е насам — подхвърля през рамо той и се насочва към асансьора. — Закопчай се — съветва я, когато спират на петия етаж. — Навън е студено.
Арктическият въздух я удря, като чаша вода, плисната в лицето, веднага, щом излиза от асансьора и тръгва към паркинга. Само дето водата би замръзнала, преди да стигне до нея, мисли си и прилепя яката на палтото плътно до врата си, укорявайки се наум, че не си е взела шал. И чифт ръкавици. Какво, по дяволите, правя тук, ядосва се тя. Какво правя в тази замръзнала пустош, защо препускам след мъж, който някога ми е бил съпруг, а сега ще ме откара в хотела, където майка ми, с която не съм разговаряла от години, е простреляла и убила някого, за когото никога не съм чувала?
— Оттук — казва Бен.
— Мерцедесът?
— Не точно. — Прави знак с глава към един стар бял корвет.
— Боже мой. Все още си с него.
— Познаваш ме. Трудно се разделям с нещата.
Аманда пренебрегва намека и потрива ръце в безплодно усилие да ги стопли, докато той отключва колата и хвърля сака й на тясното място, което се брои за задна седалка. Тя докосва старата кола и топли спомени притъпяват убождането от ледената й повърхност.
Спомня си Бен отпреди едно десетилетие, наперено хлапе в тесни черни дънки и овехтяло черно кожено яке, да изскача от новата си бяла спортна кола и да прескача стъпалата пред входната им врата. Тя се втурва навън да го посрещне с надеждата майка й неодобрително да се взира от прозореца на стаята си, когато Аманда предизвикателно го хваща за ръка. Но когато поглежда нагоре, вижда, че завесите в стаята са дръпнати, както обикновено, и никой не надзърта. Както и никой не я чака да й се кара, когато на следващата сутрин се промъква обратно в почти четири часа сутринта.
Дотук с топлите спомени, мисли си Аманда сега и се качва в колата.
Самата кола трябваше да й подскаже що за човек беше Бен всъщност. Той сам бе платил за колата, като всеки уикенд и всяко лято след като навърши четиринайсет, бе работил и заделял всяка стотинка настрани, за да си купи от втора употреба колата на своите мечти. Това би трябвало да й подскаже нещо за неговите склонности, решителност и воля за успех. Но тя виждаше само черното кожено яке и белия корвет. Може и да бе уловила дързостта в леко приведената глава, но напълно й бе убягнала стоманената твърдост на стойката му. Бе усетила предизвикателството в гласа му, когато роптаеше срещу властта, но не бе доловила властните нотки при това роптаене.
Знаеше, че не е първата жена, съблазнена от един измислен образ и предадена от проекцията на собствените си нужди върху някой, който си имаше свои собствени. Искаше й се формата, а получи същността. Искаше й се най-лошия кошмар на майка й, но получи мъж, който би накарал всяка майка да се гордее. А това бе последното нещо, което би желала.
— Наистина нямаше нужда да изминаваш целия път дотук, за да ме вземеш — казва му сега, докато той плаща за паркинга и с жест отказва рестото.
— Може би съм се страхувал да не се уплашиш, като пристигнеш и да вземеш да се метнеш на първия обратен полет.
— Хрумна ми подобна мисъл.
— Така си и помислих. — Усмихва се, сякаш след всички тези години все още я познава добре, сякаш изобщо някога я е познавал.
— Е, как е тя? — Аманда не казва коя, а и той не пита, за което му е благодарна. И двамата знаят за кого говори.
— Справя се изненадващо добре.
— Не са я надупчили нея с три куршума от близко разстояние.
— Вярно е.
— Ще ми кажеш ли какво се е случило?
— Вече ти казах.
— Майка ми е простреляла и убила абсолютно непознат човек във фоайето на хотел „Четири сезона“ — отново повтаря Аманда. Но колкото и пъти да го казва, то не придобива смисъл. Всъщност, след всяко повтаряне думите все повече се обезсмислят. Подобно на дрехи, които след всяко пране овехтяват все повече, думите губят блясъка си и избледняват. Със същия успех можеше да говори на непознат език. — Какво още?
— Нищо повече.
— Бен, не изминах целия този път за нищо повече.