— Не мислиш ли, че ако знаех още нещо, щях да ти го кажа?
— Затова, кажи ми отново всичко, което знаеш.
Той помълчава малко, поема рязко въздух, после бавно го издишва и топлият му дъх полепва по предното стъкло.
— Доколкото разбрах, майка ти е седяла в ъгъла на фоайето на хотел „Четири сезона“, когато един от регистрираните гости, мъж на име Джон Молинс, се приближил до рецепцията. Според многобройните свидетели, майка ти спокойно е станала от стола си, пресякла е фоайето, извадила е от чантата си пистолет и е простреляла Джон Молинс три пъти, след което е върнала пистолета в чантата, отново е седнала на мястото си и спокойно е изчакала полицията да дойде.
— Искаш да кажеш, че е извършила това, без каквато и да било провокация?
— Очевидно.
— И не му е казала нищо?
— Никой нищо не е чул.
— И той не й е казал нищо?
— Не е имал такава възможност.
— Просто се приближила и го застреляла — констатира Аманда.
— Очевидно — отново казва Бен.
Защо все това повтаря, чуди се Аманда. Абсолютно нищичко от това не е дори и слабо очевидно.
— Според един от служителите на хотела, тя е стояла във фоайето целия следобед — продължава без подкана Бен.
— Какво искаш да кажеш? Че го е чакала да го нападне от засада?
— По-скоро да.
Аманда се опитва да си представи майка си, как седи в ъгъла на някакво хотелско фоайе и търпеливо чака да се нахвърли върху нищо неподозиращ непознат.
— Как изглежда този човек все пак?
— Среден ръст, леко набит, тъмна коса, мустаци.
— На каква възраст е? Е бил? — поправя се веднага.
— В края на четирийсетте.
— В края на четирийсетте — повтаря Аманда и се опитва да си го представи. — Не схващам. Кой е този човек?
— Аманда… — търпеливо казва Бен.
— Бен — прекъсва го тя, — майка ми може да е смахната, но не е чак толкова луда, че да седи цял ден в някакво фоайе и да чака да убие съвършено непознат човек. Явно го е познавала. Знаела е, че той е в града и къде е отседнал. Това означава, че между тях трябва да има някаква връзка.
— Ако има такава, майка ти не я споделя с нас.
— И казва, че случайно го е подбрала…
— Не казва нищо — прекъсва я той.
Аманда се взира в трийсетсантиметровия снежен килим, който покрива пейзажа покрай магистралата и клати глава с нарастващо раздразнение.
— Възможно ли е да е в някакъв критичен момент на менопаузата?
— Малко е стара за подобно нещо, нали така?
Аманда го поглежда озадачено. Винаги е възприемала майка си като сравнително млада жена, въпреки че при раждането на Аманда тя е била на трийсет и четири. Откъдето следва, че сега би трябвало да е на шейсет и две. Определено е отминала менопаузата. Но от друга страна, майка й кога ли е следвала общовалидните правила?
— Мислиш ли, че може да страда от „Алцхаймер“?
— Предполагам, че има такава възможност.
— Но не мислиш, че е това?
— Не мисля, че е това — признава той.
— Защо?
— Просто тя изглежда твърде…
— Твърде какво?
— Твърде вменяема — казва той след дълга пауза.
— Майка ми изглежда твърде вменяема — повтаря Аманда — Сега вече съм сигурна, че не е наред.
Бен се засмива и Аманда осъзнава колко приятен е смехът му и колко рядко го е чувала.
— Посетена ли е от психиатър?
— „Посетена“ е точната дума — казва Бен, — понеже тя отказа да разговаря с него. Не си помага много.
— И това те изненадва, защото…?
Той отново се засмива, но този път смехът му е напрегнат, сякаш някакво въже бавно се пристяга около врата му.
— Може да говори с теб.
Аманда затваря очи и се опитва да си припомни кога за последен път двете с майка й бяха разговаряли. Чува да се повишават ядосани гласове, невнимателно да се подхвърлят обвинения, като гумена топка напред-назад между двете. Ами, с дъщеря като теб, нищо чудно, че баща ти получи удар!
— Кога мога да я видя?
— Мислех да отидем утре около един часа.
— Къде е тя?
— Западен изправителен център „Метро“.
— Как изглежда това място?
— Не е „Четирите сезона“.
— Е, в такъв случай може би няма да може да убие никой друг. — Аманда клати глава, сякаш иска да попита възможно ли е това да се случва в действителност? Наистина ли водим този разговор? — Ще има ли някакъв проблем да ме вкараш?