Бен поклаща глава.
— Ще им кажа, че си ми асистентка.
Аманда не обръща внимание на игривото пламъче в очите му.
— Тя знае ли, че аз съм тук?
— Не.
— Мислиш ли, че това е добра идея? Тя не си пада много по изненадите.
— Не исках да й казвам нищо, в случай, че…
— Не се появя?
— Нещо такова.
Тя отново поглежда навън и вижда надписа „Втора кожа“, изписан с големи букви по фасадата на ниска тухлена сграда. Каква добра идея, мисли си, и потреперва в черното си палто. Точно сега една втора кожа би ми свършила добра работа.
— Студено ли ти е още? — Бен усилва парното. Струя горещ въздух обгръща краката й.
— Май съм забравила колко студено става тук по това време на годината.
— Някои години са по-лоши от други.
Аманда кимва и разглежда профила му. Носът му е по-дълъг, отколкото си го спомня, скулите му — по-ясно изразени. Красив мъж, според всички стандарти, мисли си тя, усеща някаква стара тръпка и си налага да извърне поглед.
— Е, как я караш? — пита след няколко секунди.
— Добре съм.
— Харесва ли ти да си адвокат?
— Да. А на теб?
— Да — Тя се засмива. — Звучим така, като че ли се женим.
Той слабо са засмива.
— Мисля, че веднъж беше достатъчно, нали?
Тя кимва.
— Не си ли се оженил повторно? — Дланите му са скрити в дебели черни кожени ръкавици, но тя не си спомня да е видяла халка, когато бяха на летището. Почудва се какво ли е направил със старата си халка, дали с нея му е било по-лесно да се раздели, отколкото с корвета.
Той клати отрицателно глава.
— По-близка приятелка?
— Приятелка — признава след малко той, очевидно без желание да обсъжда с нея подробностите от личния си живот.
— Приятелка, която е по-близка — дразни го тя, но открива, че е странно обезпокоена от мисълта, че той би могъл да е ангажиран с някоя друга. Защо, пита се, изненадана от тази почти инстинктивна реакция. Самата тя е била с десетки мъже през годините, откакто го напусна, в това число още един брак и развод. Сериозно ли си мисли, че той е копнеел за нея през всичките тези години, в очакване да се вразуми и да се прибере у дома? Изпъшква на глас и прогонва обезпокоителната мисъл от ума си.
— Нещо не е наред ли?
— С какво се занимава приятелката ти? — пита Аманда, без да обръща внимание на въпроса му и решава, че може би не е лошо да преспи с Бен в името на доброто старо време, но в никакъв случай не е склонна към нещо повече. Минала съм го това, напомня си тя. Приключих с него.
— Юристка е.
— Да, бе!
— Към прокуратурата.
— Значи спиш с врага?
Бен не казва нищо и Аманда забелязва острите гънки на черните му кожени ръкавици около кокалчетата, когато пръстите му стисват по-здраво волана.
Кой би допуснал, мисли си и го казва на глас:
— Кой би допуснал?
— Кое?
— Всичко.
Той кимва.
— Кой би допуснал? — съгласява се с нея.
8
Движението по магистралата, слава богу, е слабо, макар че с навлизането в града, те почват да пълзят бавно. Аманда затваря очи и се преструва, че дреме. Няма желание да вижда какви поражения е нанесло времето на града и още по-малко — да поддържа разговор. Неочаквано обаче преструвката се превръща в действителност и Аманда се събужда чак, когато Бен навлиза в алеята на красивия градски хотел.
— Заспала ли съм?
— Даже хъркаше — потвърждава Бен.
— Хърках ли?
— Предполагам, че някои неща никога не се променят.
Аманда усеща, че бузите й пламват, въпреки студения порив на вятъра, който удря лицето й, когато униформеният портиер отваря вратата на колата.
— Жените не хъркат — сухо казва на Бен, улавя се за ръката на портиера и се измъква от колата. — Аз не хъркам. — Не може да реши дали е ядосана на небрежната му — и някак собственическа — отпратка към общото им минало, или на себе си, че е заспала, сякаш по този начин е проявила уязвимост и му е позволила да вземе надмощие. Надмощие над какво, пита се и посяга към задната седалка за сака си. Бен докосва с ръкавицата си голата й ръка.
— И сама мога — казва му, докато той взема сака и го понася към фоайето. — Не е нужно да влизаш. — Но той минава през въртящата се врата и докато го настигне, вече е на няколко крачки от рецепцията.