Аманда рязко спира. Стъклената врата зад нея продължава да се върти и тя чувства вихъра, който създава. Значи ето къде се е случило, мисли си и души парфюмирания въздух за някаква минимална следа от кръв. Ето къде майка ми е застреляла човек.
Взира се в големия правоъгълен килим на цветя, който пресича обширното добре осветено фоайе, в търсене на петна по тъмната вълнена повърхност, но не вижда никакви, което означава, че без съмнение килимът е бил подменен. Не биха могли да позволят първото нещо, което посреща нищо неподозиращите посетители, да е голяма локва кръв. Не е точно идеята за добро първо впечатление.
Великолепна аранжировка от истински цветя е поставена върху махагонова масичка в средата на килима. Меднокафяв мрамор покрива стените и пода. Огледални колони се издигат към високия таван. На отсрещната стена са подредени стилните врати на асансьорите, отдясно на които е рецепцията. Вляво има лоби бар, както и няколко удобни сепарета, всяко с диванче и два стола в преливащи се нюанси на бежовото. Ето къде е седяла цял ден майка ми, в очакване да убие един от гостите, дава си сметка Аманда и се опитва да познае кой точно стол би избрала майка й.
— Аманда — вика я Бен от рецепцията — Искат някакъв личен документ.
Аманда тръгва към него, макар че краката й сякаш са изгубили чувствителността си. Струва й се, че коленете й всеки момент ще се подгънат и почва да се препъва. Бен незабавно се озовава до нея, подхваща я за лакътя и я повежда напред.
— Добре ли си?
— Доста бързо са почистили всичко — мърмори тя и с нетърпеливо тръсване наглава отхвърля неговото внимание. Подава паспорта си на служителя.
— Добър вечер, госпожо Травис. — Усмивката на младежа разкрива поне десетина зъба в повече от необходимото. — Приятно ми е да ви видя сред нас. Разбирам, че ще останете за седем нощувки.
— Не — остро го поправя Аманда.
Служителят видимо пребледнява, а зъбите му изчезват зад тънката линия на устните.
— Две нощи са повече от достатъчни. — Аманда се втренчва в бившия си съпруг, сякаш иска да му каже: какво на света е могло да те накара да си помислиш, че искам да остана цяла седмица?
Бен не казва нищо. Служителят на рецепцията протяга през бюрото един формуляр и й посочва къде да се разпише.
— Не ви ли трябва кредитната ми карта? — пита Аманда, понеже младежът не споменава нищо.
— Господинът вече се погрижи за това.
Аманда се усмихва сухо и му подава собствената си кредитна карта.
— Какво си мислиш, че правиш? — пита тя Бен тихо.
— Опитвам се просто да ускоря нещата.
— Сама мога да се грижа за себе си.
— Зная това. — Не доизказва очевидното: Вече си го правила. Но Аманда все пак го долавя.
Какво ли е правил Джон Молинс на рецепцията, когато майка й го е застреляла, пита се тя. Дали тогава не е говорел с точно този служител?
— Вие сте на шестнайсетия етаж — казва й младежът. Като цяло той изглежда твърде свеж, за да се допусне, че неотдавна е бил свидетел на хладнокръвно убийство. Подава й малък плик с картата за отключване на вратата и понижава глас, като че ли се кани да съобщи някакви новини от особена важност:
— Стая 1612. Ако имате някакви въпроси, моля не се колебайте да се обадите. Нуждаете ли се от помощ за багажа?
— Ще се оправим — осведомява го Бен, премята отново сака на рамото си и се отправя към редицата асансьори.
Аманда се кани да го спре, да му каже, че оттук нататък може да се справи и сама, че не е нужно да я придружава до стаята й, че само защото майка й е застреляла някого във фоайето на този хотел, не означава, че нея трябва да я наглеждат и пазят, че тя не е окаяната принцеса, която той смяташе, че спасява, когато се ожени за нея и че досега би трябвало по-добре да я е опознал.
Освен, разбира се, ако той не е в настроение за един бърз секс, решава накрая. Да си припомнят за кратко импулсивността на младостта, да си признаят, че все още ги изпълва старата химия, да опитат веднъж завинаги да я изхвърлят от телата си. Да се позабавляват и да забравят, че някога се е случило. Аз съм склонна на такова нещо, мисли си, докато той поставя сака й на мраморния под.
— Ще те оставя да се оправяш сама оттук нататък.
Аманда се опитва да не изглежда нито изненадана, нито разочарована. Така е по-добре, решава и се чуди, дали той ще предложи да вечерят заедно, след като се настани. Тя е гладна. Цял ден нищо не е яла.