— Ще те взема около един часа утре — казва й той.
— Чудесно… — Значи ще е рум сървис. Вдига чантата си от пода и в това време вратите на асансьора отляво се отварят. Тя влиза и натиска бутона за шестнайсетия етаж.
— О, щях да забравя. — Бен отваря ципа на якето си и изважда малък служебен плик. Пъхва го в ръцете й точно, когато двойка на средна възраст влиза в асансьора. На раменете на жената с палто от норка проблясват снежинки.
— Какво е това? — пита Аманда.
— Нещо, което може би ще поискаш да разгледаш по-късно.
Пликът е странно тежък.
Жената натиска бутона за двайсет и осмия етаж и вратите на асансьора се затварят.
Аманда мята сака си на огромното двойно легло и отива до прозореца. Взира се надолу към улицата. Много е тъмно и само неколцина вървят, заровени във вдигнатите яки на дебелите си палта. Вървят наведени срещу вятъра, а снегът пада като конфети по главите им.
— Какво по дяволите правя тук? — пита тя празната стая. Едва снощи се бе взирала през прозореца към океана. — Снощи ти си изповръща червата — поправя се тя. После оставя плика и взема от бюрото менюто на рум сървиса. Грабва дистанционното от шкафчето и включва телевизора. — Да пуснем малко звук — казва и отново поглежда към плика на бюрото. Решава да не го отваря, докато не хапне нещо. Вече доста добре се досеща какво има вътре. Трябва първо да хапне. Да събере сили.
Отнема й по-малко от минута да разопакова малкото неща от сака си и още няколко да реши какво й се яде за вечеря.
— Ще взема една супа от моркови и печено пиле — поръчва тя, а в това време дикторът по телевизията развълнувано й напомня да остане на този канал за „Хокейна нощ в Канада“.
— Ще отнеме един час — казват й от рум сървиса.
— Един час?
— Много сме заети.
Аманда затваря телефона и се отпуска на ръба на леглото. Погледът й нервно се движи между бледорозовите стени и бежовия килим в краката й. Обляга се назад, изритва черните си боти и клати боси крака във въздуха, сякаш е седнала на кея.
— Какво ще правя цял час? — пита цветния фотос на стената над леглото.
Би могла да гледа телевизия. Само дето нищичко не разбира от хокей, а двата бързи прегледа на телевизионните канали й показват, че няма нищо интересно. Вниманието й не привлича дори и порно каналът — между другите заглавия в него има и нещо, наречено „Всичко за дивачката“.
Би могла да се разходи, да разгледа района с модните му бутици и лъскави нощни клубове. Само че е студено и влажно, всички магазини са затворени, а при мисълта за алкохол коремът й се свива.
По дяволите този неин бивш съпруг все пак. За къде толкова се бе разбързал? На страстна среща с хубавичката прокурорка?
— Е, събота вечер е в края на краищата — напомня си на глас; обляга се на възглавниците и се пита защо изобщо мисли за Бен. Години наред почти не се бе сещала за него.
Макар че това не е съвсем вярно, признава безмълвно и закрива очи с дясната си ръка в опит да прогони образа му — как стоеше на летището, когато го видя за пръв път след повече от осем години. Все така красив, както в деня, когато му каза, че го напуска.
— Не разбирам защо правиш това — беше казал простичко и добави, още по-естествено: — А ти?
Аманда рязко сяда.
— Няма да се захващам с това. — Пресята се за телефона. — Няма начин отново да премина през това. — Обажда се на оператора. — Бихте ли ме свързали с хотела на конферентен център „Метро“, моля? — След минута вече разговаря с някаква жена, която я поздравява на английски и френски. — Стаята на Джерод Шугър, моля. Благодаря.
— Господин Шугър не отговаря — осведомява я жената, след пет-шест позвънявания. — Желаете ли да оставите съобщение на гласовата му поща?
— Не, благодаря. Пак ще се обадя. — Изпусна си шанса, голямо момче, мисли си Аманда, докато затваря телефона. — Добре, предавам се. Да бъде „Хокейна нощ в Канада“! — Включва съответния канал и прекарва десет минути, мъчейки се да проследи действието. — Какво по дяволите е „засада“? — пита тя диктора, става от леглото и решава да се изкъпе. Отваря кранчето, смъква си дрехите и застава гола по средата на банята, в очакване ваната да се напълни.
Телефонът иззвънява.
— Бен — казва тя, затваря кранчето и се пресята през тоалетката за телефона. Оставя го да звънне още веднъж, преди да го вдигне. Няма смисъл да изглежда нетърпелива. — Ало? — Не, мисля, че съм твърде изморена за вечеря. Благодаря все пак. Мисля да вляза в горещата вана и после да поспя добре. Ще се видим утре.