— Мирише добре — казва тя, когато прекрасният аромат на бекон я разбужда напълно. Повежда симпатичната сервитьорка филипинка навътре. Младата жена наглася масичката до долната част на леглото.
— Вие бяхте ли тук, когато този мъж е бил застрелян? — небрежно пита Аманда, когато жената й подава сметката за подпис. Какво толкова, по дяволите? Нищо няма да й стане, ако попита.
Сервитьорката поклаща глава. Черната й опашка категорично се мята насам-натам.
— Тогава беше почивният ми ден.
— Ужасно нещо.
— Да, госпожице. Много ужасно.
— Вие бяхте ли се срещали с господин Молинс?
Отново следва яростно поклащане на глава.
— Разбрах, че семейството му е отседнало на двайсет и четвъртия етаж.
— Не зная, госпожице — отговаря сервитьорката, с което прекъсва Аманда, преди да е успяла да пита още нещо. Посочва към подноса. — Имате портокалов сок, кафе, яйца с бекон, пълнозърнест тост и сутрешния вестник. Ще желаете ли още нещо?
— Не, нищо. Благодаря ви.
— Приятен ден.
— На вас също. — Аманда си налива чаша кафе и я отнася до прозореца. Взира се надолу към улицата. Няма много движение, което не е учудващо, понеже е ранна неделна утрин и снегът е валял безспирно цяла нощ. Защо ли й трябваше да притиска горката сервитьорка? Наистина ли си мисли, че кухненският персонал ще знае нещо ценно? Дори и да успее да убеди някой от тях да й каже в коя стая е семейството на покойния, дори и да е толкова безразсъдна, че да се качи там, от това не следва обезателно, че госпожа Молинс ще знае защо съпругът й е бил застрелян. А дори и да знаеше, Аманда сериозно ли си мисли, че тя ще е склонна да сподели тази информация с дъщерята на убийцата му?
И все пак, една среща с нея, един разговор, биха могли да подадат поне някакъв ключ към загадката.
Или може би не.
Кога изобщо е разполагала с ключ за каквото и да било, в което е замесена майка й?
Аманда се връща към масичката с подноса и поглежда надолу към сутрешния вестник. Предната страница е заета с новини за ескалиращата вероятност Америка да влезе във война с Ирак. На предната страница, както всъщност и в цялата първа част, няма абсолютно нищо за убийството. Едва в частта, озаглавена ТО, което тя предполага, че означава „Торонто област“, се споменава за престъплението и то в общи линии под формата на резюме на всичко, което беше прочела дотук. „Убийството на туриста все още е обградено с тайнственост“ — съобщава заглавието, самата статия не казва почти нищо за госпожа Молинс.
— Някой трябва да знае нещо — промърморва Аманда и маха целофана от чашата с прясно изстискан портокалов сок. Поглъща го на една голяма глътка. Поглежда часовника. Осем и половина. Четири и половина часа до срещата й с Бен във фоайето. Какво се предполага, че трябва да прави дотогава?
— Не мога даже да ида на пазар — нацупва се, понеже се сеща, че магазините няма да отворят до обяд. Включва телевизора и толкова бързо почва да прещраква каналите, че дистанционното спира да работи. Похабените му батерии не успяват да насмогнат на скоростта на палеца й. В крайна сметка успява да изключи проклетото нещо и хвърля вече безполезното дистанционно на пода. Мълчаливо довършва закуската си. После си мие и лъска зъбите, почти до разкървавяване на венците. Взима продължителен горещ душ, като безмилостно търка колкото кожа й е останала след банята от предната вечер. Отнема й почти четирийсет минути да си изсуши косата и да си направи прическа, която да изглежда така, сякаш не я е правила изобщо, и още почти толкова време да се гримира така, че да изглежда сякаш няма никакъв грим. После толкова грубо намъква черното си поло през главата, че на практика се налага да започне цялата процедура отначало.
— Какво, по дяволите, правя? — пита отражението си в огледалото и сериозно се замисля, дали да не си стегне багажа и да хване първия самолет обратно.
На вратата се чука. Бен? — чуди се Аманда и в този момент чува в ключалката да се превърта ключ. Възможно ли е служителят на рецепцията тайно да е дал на Бен ключ? И той да го използва?
— Бен? — пита Аманда и излиза от банята в мига, в който вратата на стаята се отваря.
— О, много съжалявам — възкликва жена в спретната синя униформа. — Не знаех, че има някой. Ще се върна по-късно да оправя леглото.