— Не, няма нищо. Можете да го оправите сега. — Аманда отстъпва назад и позволява на камериерката да влезе. — Излизам след няколко минути. — Така ли? И къде отива?
Жената подпира количката си на отворената врата. На възраст е около средата или края на трийсетте, ниска и закръглена, кожата й блести като разкошен черен сатен на фона на бледосинята памучна униформа.
— Добре ли спахте? — пита тя и вдига дистанционното от пода.
— Много добре, благодаря. Без сънища. — Без бивши съпрузи, които я преследват през заснежени улици, без майки, които я причакват в луксозни фоайета за да я нападнат с пистолет.
— Тези трябват ли ви? — Камериерката вдига смачканите изрезки, разпръснати по чаршафите.
— Не. Можете да ги изхвърлите. — Какъв смисъл има да ги пази? Прочела ги е толкова пъти, че може да ги рецитира наизуст.
— Гадна работа. — Камериерката клати глава, докато изхвърля хартиите в кошчето.
— Бяхте ли тук, когато се случи? — Аманда отново се опитва да звучи небрежно, сякаш просто поддържа учтив разговор.
— Не. Вече бях привършила за деня. Но една от моите приятелки тъкмо застъпваше на смяна. Тя е видяла всичко.
— Така ли? И какво е видяла?
Жената се привежда и шепне заговорнически.
— Видяла тази възрастна добре облечена жена да пресича фоайето и да застрелва горкия господин Молинс.
— Горкият господин Молинс — повтаря Аманда — Звучи така, сякаш сте го познавали.
— Почиствах апартамента му няколко пъти.
— Той в апартамент ли беше отседнал?
— Мисля, че беше доста богат. Наистина добре облечен. Говори се, че когато го застреляли, е носел костюм за две хиляди долара.
Аманда попива тази последна информация. Единствените мъже, за които някога беше чувала, че носят костюми за по две хиляди долара, бяха гангстери. Възможно ли е майка й да е имала някакви връзки с организираната престъпност?
— Освен това той беше с жена си и децата си — продължава камериерката, без да подозира за мислите на Аманда. — Затова им трябваха две стаи.
— Да. Разбрах, че те още били в хотела.
— Предполагам, че трябва да останат докато се извърши аутопсията и тогава ще могат да вземат тялото и да се върнат в Англия. Толкова приятни хора. Децата са много добре възпитани.
— Каква е госпожа Молинс?
— Тиха. Не говори много. Наистина вежлива. — Камериерката навива чаршафите на огромна топка и внезапно добива гузен вид. — Управителят каза, че не бива да обсъждаме случилото се, но е трудно да се въздържиш, знаете. Всички искат да говорят за това.
— Разбира се.
— Смешна работа. Хората все се притесняват, че черните младежи правят бели, а се оказва, че трябва да си нащрек заради възрастни бели жени. — Тя се смее.
Аманда прави опит да се присъедини, но смехът засяда в гърлото й.
— Най-добре да тръгвам и да ви оставя да си вършите работата. — Грабва си чантата и палтото от гардероба и премята и двете на раменете си.
— Приятен ден — подвиква след нея камериерката.
Асансьорът е празен, когато Аманда влиза вътре, но после спира на четиринайсетия етаж и вътре влиза мъж на средна възраст, който влачи тежък куфар. После на десетия идва една жена с двете си малки деца.
— Мамо — хленчи момиченцето, докато вратите се затварят. — Тайлър ме настъпва.
— Не е вярно — възразява светлорусото й братче и нарочно се бута в сестра си.
— Той ме бута.
— Не е вярно.
— Тайлър, достатъчно.
— Нищо не правя.
— Добре, престани така или иначе. — Майка му се усмихва измъчено на Аманда.
Привлекателна жена, мисли си Аманда, макар че вече изглежда изтощена, а денят едва започва. Аманда се усмихва в отговор и мълком се поздравява за решението да не създава потомство.
— Къде е татко? — настоятелно пита момиченцето и дърпа полата на майка си. — Искам татко.
На Аманда изведнъж й хрумва, че стои в асансьора с госпожа Молинс и двете й деца. В ума й тутакси нахлуват милион въпроса: Какво правеше съпругът ви в Торонто? Специално ли дойде да види майка ми? Каква е връзката помежду им? Има ли нещо, нещо изобщо, което да можете да ми кажете, което да придаде смисъл на цялата тази лудост?
— Госпожо Молинс — подхваща меко. Името излиза като шепот.
Жената се обръща към нея.