Портиерът прави знак на едно такси и Аманда се качва.
— Накъде, госпожице?
Аманда се обляга назад в похабената кафява седалка и долавя тънка застояла миризма на човешки тела. Тя се поколебава и няколко пъти променя мнението си, докато накрая казва:
— Гробище „Маунт Плезант“.
— Можете ли да ме почакате няколко минути? — пита шофьора, чиято лична карта, поставена на гърба на предната седалка, го идентифицира като Абдул Джахиб.
— Таксиметърът работи — съобщава й той със свиване на рамене.
— Няма да се бавя. — Упътва го по извития път, пресичащ гробището — огромна площ, разположена точно в центъра на града. На север и юг граничи с „Дейвисвил“ и „Сейнт Клер“, а на изток и запад с „Маунт Плезант“ и „Яндж“. Красив район, дори и покрит със сняг, осеян с хълмове и разнообразни дървета. Всичко, което човек би могъл да си пожелае за последно убежище. Тихо. Спокойно. Близо до всичко. Страхотна гледка. Хората просто си умират да попаднат тук, чува някой да казва и се озърта плахо през рамо, сякаш проверява за духове.
— Тук завийте — казва тя на шофьора. И добавя: — Надясно. — След няколко секунди: — Оттук.
Абдул Джахиб спира колата пред малък сив постамент, на който стои голям каменен ангел. Аманда слиза от колата и разсеяно прочита текста върху паметника, докато минава покрай него. „ВЕРА ТРЮФО, 1912–1998“. Което означава, че Вера е била на осемдесет и шест години, когато е починала, изчислява Аманда. Съвършено прилична възраст да се умре.
Продължава надолу покрай редицата гробове, влажният сняг се стеле по определено неподходящите й за зимни условия боти. Тя вече чувства как през меката кожа се просмуква вода и мокри неприятно пръстите й, но подозира, че това е по-скоро във въображението й, отколкото в действителност. Засега, но не задълго. Тези боти са по-скоро декоративни, отколкото практични. Не са предназначени да се разхождаш с тях из гробища в разгара, на зимата.
„СТИВЪН МЪЛОУНИ, 1895–1978“, чете по-нататък. Починал на осемдесет и три. Намира се непосредствено до „МАРТА МЪЛОУНИ, 1897–1952“. Починала на петдесет и пет.
— Някой се е прецакал в тази работа — коментира Аманда, забързва се и едва не се подхлъзва на парче излъскан черен лед. „ДЖАК СТАНДФОРД, 1912–1975“. — На шейсет и три. — „АРЛИЙН ХИЛ, 1916–1981“. — На шейсет и пет.
Рязко спира пред една надгробна плоча от розов гранит: „ЕДУАРД ПРАЙС, 1933–1992. ЛЮБЯЩ СЪПРУГ И БАЩА“.
— Починал на петдесет и девет — шепне Аманда. Чувства как майка й се промъква зад нея и крещи в ухото й.
Е, с дъщеря като теб, нищо чудно, че баща ти получи сърдечен удар.
ЗАВИНАГИ ЩЕ ОСТАНЕШ В СЪРЦАТА НИ.
— Здравей, татко — произнася Аманда. Очите й се напълват със сълзи и замръзват на бузите й.
Здравей, паляче — чува го да й отговаря.
Мина доста време, продължава безмълвно тя.
Всъщност, не чак толкова.
Единайсет години.
Това не е толкова много.
Аз бях надалеч. Сега живея във Флорида Адвокатка съм. Знаеше ли това?
Разбира се. Зная всичко за теб. И много се гордея.
Наистина ли? Защо? Ти никога не си се интересувал особено от мен, докато беше жив.
Трябва да разбереш, че майка ти имаше тежки проблеми. Пиеше. Беше в депресия. Тя се нуждаеше от моето внимание и подкрепа.
Аз също имах нужда от теб.
Ти винаги си била толкова силна и независима. А майка ти…
Майка ми е луда жена. И тогава беше луда, а сега още повече.
Тя има нужда от теб.
Въпреки сълзите, Аманда се засмива. Кога ли изобщо майка й е имала нужда от нея?
— Аз нямам разрешително да упражнявам професията си в Канада, татко. Пък и тя вече си има добър адвокат. Сигурна съм, че помниш Бен. Мама казваше, че той бил последният гвоздей в твоя ковчег.
Тя не го мислеше.
Веднъж каза, че имало неща, които искаш да ми кажеш, неща, които щели да обяснят всичко. Че като порасна достатъчно, за да разбирам, когато му дойде времето… Аманда трие сълзите от очите си. Времето никога не беше подходящо, нали, татко?
ЕДУАРД ПРАЙС. 1933–1992.
ЛЮБЯЩ СЪПРУГ И БАЩА.
ЗАВИНАГИ ЩЕ ОСТАНЕШ В СЪРЦАТА НИ.
Времето си тече, хората умират, мисли си Аманда на връщане към таксито. Само вината остава вечно жива.