— Не, няма да ти разправям за моята вечеря.
— Никак не си забавен. Кажи поне какво ядохте?
Бен се засмива, противно на желанието си.
— Най-много да ти разкажа какво ядохме.
Аманда се усмихва и усеща как мускулите, на врата и раменете й се отпускат.
— Добре, да чуем.
— Ами, чакай да видя. За начало имаше салата с круши и маруля, последвана от агнешки пържоли, „Бейби“ картофки и аспержи.
— И аз ядох аспержи. С печено пиле.
— Така ли? Къде вечеря?
— В стаята си.
— А, най обичам. Вкусно ли беше?
— Да. Какъв ви беше десертът?
— Шоколадова торта с кафе. А твоят?
— Пропуснах десерта. Легнах си рано. Ти в колко си легна?
— Към полунощ.
— У вас или при нея?
— Аманда…
— Просто поддържам учтив разговор.
— А-ха.
— Къде живееш впрочем? — пита тя.
— Имам апартамент в „Харбърсайд“. С изглед към водата.
— Стига бе. Не е вярно.
— Прозорци от пода до тавана във всяка стая.
— Не мога да повярвам. Звучи точно като моя дом във Флорида.
— И това изненадва ли те?
— Е, трябва да признаеш, че е малко странно.
— Кое?
— Колко много си приличаме.
— Винаги е било така — простичко казва той. — Ти нали заради това ме напусна?
Риторичният въпрос се забива в мозъка на Аманда, докато Бен завива по магистрала „Гардинър“ и се отправя на запад. За какво говориш, по дяволите, иска й се да му изкрещи.
— Е, как се казва приятелката ти? — пита вместо това.
Той се поколебава.
— Дженифър.
— Защо те винаги се казват Дженифър? — пита тя, сещайки се за съпругата на Шон.
— Какво?
— И каква точно е вашата история с Дженифър? — съвзема се бързо Аманда.
— Това изобщо не ти влиза в работата.
— О, я стига. Кажи ми.
— Няма какво да ти казвам. Срещаме се едва от няколко месеца.
— Това е достатъчно дълго, за да има какво да разкажеш.
— Ами ти? — пита Бен, сменяйки рязко темата, той преминава в нападение, както би направил всеки уважаващ себе си адвокат. — Има ли някой по-специален след последния ти развод?
— Уау! Не. А ти откъде знаеш за това все пак?
Той свива рамене.
— Не е кой знае каква тайна. Натъкнах се на един, който се срещнал с теб във Флорида. Кийт Халперн, мисля, че беше.
— А, да. Добрият стар Кийт. — За първи път бе спала с Кийт Халперн, когато бе шестнайсетгодишна. За последен — преди две години, когато буквално се сблъска с вече успешния борсов посредник в „Палм бийч грил“. Бил на почивка във Флорида, така й бе обяснил. Жена му отишла да посети родителите си в Бока за няколко дни; дали могат да се срещнат на по питие? Нейният развод тъкмо бе приключил; чувстваше се доста уязвима; навярно му е разказала повече, отколкото му беше нужно да знае. Явно той с удоволствие е споделил информацията с бившия си съученик.
Разговорът замира. Бен пуска радиото и превключва станциите толкова бързо, че Аманда не успява да долови нищо от предаванията. Гладката линия на магистралата се простира безкрайно пред нея. И от двете страни на пътя няма нищо, поне малко, интересно.
— Колко надалеч е това място? — пита, когато Бен излиза на магистрала 427.
— Почти стигнахме.
— Но ние сме пак на летището, за бога.
Бен завива надясно по „Диксън“ и продължава до първия светофар, после наляво по „Карлингвю роуд“, поемайки на север.
— Още няколко минути.
Аманда се обръща и поглежда през задното стъкло. Градът отзад е напълно изчезнал.
— Може би това не е толкова добра идея.
— Може и да не е — съгласява се той.
— Говори ли с майка ми тази сутрин?
— Не.
— Значи тя още не знае, че съм тук?
— Надявам се шока от срещата да поразвърже езика й.
— Не бих разчитала на нищо.
— Аз никога не разчитам.
Продължават на север до „Диско роуд“, после около сто метра на изток и завиват по една дълга алея от южната страна на улицата.
Не може да се каже, че човек придобива желание да облече бял костюм и да почне да танцува, мисли си Аманда, докато се взира в грозната монолитна сграда от кафяви тухли, която зловещо се възправя по средата на улицата със странното име.