— Има ли по-потискаща нещо? — Представя си затворите в Южна Флорида, с техните фасади в пастелни цветове, обградени с живописни водни канали и екзотична растителност. Но това архитектурно чудовище не би могло да стане по-привлекателно, дори и с палми наоколо, мисли си Аманда, докато Бен търси място на претъпкания паркинг.
— Мога да те оставя при вратата, ако искаш. Така няма да се наложи да газиш в снега.
— Не, няма нужда, не бързам кой знае колко да вляза. Пък и нали имам нови ботуши. — Отново протяга краката си напред, за да му даде възможност да види ботушите.
Този път той благоволява да погледне.
— Много са хубави. — Спира спортната си кола на едно празно място в дъното на паркинга, изключва двигателя и въздъхва дълбоко. — Готова ли си?
— Може ли да поседим тук само няколко минути?
— Аманда…
— Само няколко минути.
Той кимва.
— Голяма сграда — казва Аманда, за да печели време. — Не знаех, че Торонто е такава люлка на престъпността, що се отнася до жените.
— Мъжкият затвор е от другата страна. — Сочи й отстрани. Виждат се и двете сгради.
Аманда затваря очи в желанието си да не вижда изобщо нищо.
— Ти как се замеси в тази бъркотия впрочем? Майка ми ли те потърси?
— Не. Прочетох в сутрешния вестник за ареста й и сам си предложих услугите.
— И защо, за бога?
— Не зная. Предполагам, че съм се почувствал някак задължен.
— Задължен? Та тя се държеше нечовешки с теб, докато бяхме женени.
— Може би заради това го и направих.
— Защото се държеше нечовешки с теб?
— Защото бяхме женени.
Аманда обгръща тялото си с ръце.
— Искаш да кажеш, че си го направил заради мен?
— Искам да кажа, че го направих, понеже мислех, че така е редно.
— Въпреки, че е виновна?
— Особено, ако е виновна Аманда се опитва да се засмее.
— Не ми казвай, че действително вярваш в тая глупост, дето всеки заслужава възможно най-добрата зашита, независимо дали е виновен или невинен.
— Ти не вярваш ли?
— Предполагам, че вярвам — признава неохотно тя и потреперва в черното си вълнено палто. — Но става все по-трудно. Искам да кажа, няма да е лошо от време на време да попаднеш на клиент, който наистина не го е извършил.
— И по-странни неща са се случвали.
— Като например това, че и двамата в крайна сметка станахме адвокати?
— Като това, че и двамата станахме адвокати и измръзнахме до смърт на паркинга на поправителния център „Метро“.
— Казваш, че е време да влизаме?
— Казвам, че е време да влизаме.
Вътрешността на изправителния център се струва на Аманда дори още по-грозна и по-потискаща от фасадата.
— Получаваш точно това, което виждаш — мърмори си тя, докато преминават през първите врати и чакат да бъдат допуснати.
Пазачът, седнал в будката от дебело стъкло при втората врата, не бърза да ги пропусне. Следва обичайната процедура с металните детектори и проверка на документите; показването на съдържанието на чанти и куфарчета и преглеждането на личните вещи.
— Подпишете се тук — инструктира ги един полицай и им подава папка през ниската масичка, докато подозрително оглежда Аманда.
Аманда дръзко се взира в него и мълком го предизвиква да открие прилика с майка й. В действителност тя представлява интересна комбинация от противоречиви черти на двамата си родители. Пълните устни на майка й са поместени сред силната челюст на баща й; меките очи на баща й излъчват острия поглед на майка й.
— Оттук — казва полицаят и ги повежда по мрачни коридори, изпълнени със застояла миризма на човешка плът, толкова натрапчива, че дори мирисът на дезинфектанти не може да я прикрие.
— Често ли идваш тук? — прошепва Аманда на Бен, докато надзирателят ги въвежда в малка стая без прозорци.
— Твърде често — отговаря той, погрешно вземайки опита й да се шегува за сериозен въпрос.
— Затворничката ще пристигне след малко — казва надзирателят и се кани да излезе.
— Ще може ли да вкараме още един стол тук? — пита Бен.
— Ще видя какво мога да направя.
Аманда чува стъпките на полицая, докато се отдалечава. Тя докосва облегалката на единия от двата, неудобни на вид, сиви пластмасови стола от двете страни на малката дървена маса.
— Мислиш ли, че всички затвори ползват услугите на един и същ декоратор?