— Затворът, това сме ние — дълбокомислено отбелязва Бен.
Аманда крачи напред-назад между масата и стената. Отмахва косата от лицето си, разкопчава си палтото, после пак го закопчава.
— Защо не седнеш? — пита Бен.
Тя поклаща глава. Изпитва нужда да е права, когато се срещне с майка си. Несъзнателно изопва рамене и се изправя в цял ръст, като си дава сметка, че на майка й няма да й трябва много време, за да я накара да се превие.
— Добре ли си?
Аманда усеща устата си суха, дишането затруднено. Бори се с желанието да избухне в сълзи и с писъци да побегне от стаята.
— Не съм сигурна, че ще се справя.
— Можеш да се справиш.
— Ами ако не искам?
— Понякога се налага да правим неща, които не ни харесват.
— И откога стана толкова дяволски зрял? — сопва се Аманда, после поглежда виновно към пода.
Откакто ме напусна, чува го да казва, макар че той мълчи.
Гледа ботушите му, докато той се приближава, усеща топлия му дъх, когато идва по-близо, лекото му колебание, преди да я прегърне и притисне до себе си.
— Няма нищо — шепне й. — Всичко ще бъде наред.
— Не се чувствам наред. — Но това не е съвсем вярно, дава си сметка тя и обляга тялото си на неговото, наслаждава се на добре познатото чувство от допира му. Винаги сме си подхождали идеално, мисли си тя и полага бузата си на рамото му.
Нали заради това ме напусна, чува отново въпроса му.
— Тя вече не може да те нарани, Манди — меко казва Бен.
Аманда рязко се изтръгва от ръцете му.
— Не ме наричай така.
Той бързо се отдръпва от нея, отваря ципа на якето си, мята го върху облегалката на единия от столовете, отваря куфарчето си и почва да рови в него.
— Извинявай.
— Просто мразя умалителни имена.
— Зная. Извинявай. Няма да се повтори.
— Не исках да ти се сопвам.
Той не казва нищо, но и не е необходимо. Позата му, замръзналата стойка, са достатъчно красноречиви.
— Съжалявам — отронва тя отново.
— Няма проблем. — Той изобразява най-добрата си адвокатска усмивка. Ще се придържаме строго към работата, казва тази усмивка.
Аманда чува стъпки в коридора, отстъпва в единия ъгъл и задържа дъха си, докато вратата на тясното помещение се отваря. Един надзирател надниква вътре.
— Казаха ми, че ви трябвал още един стол? — Подава го на Бен, без да влиза.
Аманда изпуска въздуха от дробовете си, изтрива една неволна сълза и се засмива на глас. Защо съм толкова дяволски нервна, чуди се тя. Майка ми е в затвора, за бога. Няма начин да ми навреди вече.
И тогава вратата отново се отваря и Аманда се озовава лице в лице с жената, от която се мъчи да избяга през по-голямата част от съзнателния си живот.
11
Това, което Аманда вижда: дребна жена в грозна затворническа униформа — тъмнозелен анцуг, безвкусно поръбен с розово. Въпреки липсата на грим, жената изглежда забележително млада за своите почти шейсет и две години. Лицето й е спокойно, по него няма и белег от тревога, нито следа от разкаяние. Косата й представлява овал от къси руси къдрици. Очите й са бледосини и съвсем малко се разширяват, когато забелязват Аманда. По тях преминава проблясък на копнеж, но толкова за кратко, че Аманда не е сигурна дали го е имало наистина или си го е измислила, страничен ефект от собствената й изгубена обич.
Майка й не казва нищо и кара Аманда да се чуди, дали изобщо я е познала. Възможно ли е да страда от старческа деменция? Не ме ли познаваш, майко, иска й се да попита, но не е в състояние да произнесе и звук. Може би същото се отнася и за майка й. Може би е толкова развълнувана да види единственото си дете след всичкото това време, че не може да говори; обикновено острият й език, сега лежи безсилно в устата като умираща риба в живарника на рибаря. Може да се притеснява, дори да се срамува, като се имат предвид обстоятелствата, които са ги събрали отново. А най-вероятно просто няма какво да каже на младата жена, която едва е познала. Явно това би изисквало повече усилия, отколкото Аманда заслужава.
— Аз извиках Аманда и й разказах какво се случи — обяснява Бен. — Тя пристигна със самолет снощи от Флорида.
Майка й отива до стола при масата и сяда, без да каже нищо.
Това, което Аманда чувства е гняв.