— Не като да застреляш хладнокръвно някого — подхвърля Аманда.
— Но снощи беше по-добре, нали? — пита Бен и с поглед предупреждава Аманда да се въздържа.
— Да, спах много добре.
— Спала си много добре — невярващо повтаря Аманда, неспособна да се възпре. — Та ти си в затвора, за бога. Застреляла си човек. Май само това е достатъчно да те държи будна цяла нощ.
— Аманда, моля те — отново я предупреждава Бен.
— Няма нищо — казва майка й. — Безпокойството й е обяснимо.
Видимото спокойствие на майка й само засилва яростта на Аманда.
— О, Господи! Гласът на разума.
— Може би е по-добре да седнеш — съветва я Бен.
— Не искам да сядам.
Бен отново насочва вниманието си към майка й.
— Дават ли ти лекарството?
— Какво лекарство? — пита Аманда.
Майка й клати глава.
— Просто нещо за остеопорозата ми. Няма за какво да се притесняваш.
— Кой е казал, че се притеснявам?
— Да, специално гледаха дали го взимам — отговаря Гуен Прайс. Единствената й реакция на сарказма на Аманда е леко потрепване в ъгълчето на устата й.
Значи, в крайна сметка, майка й е смъртна, мисли си Аманда с известно задоволство. Дори малко обикновена. Подобно на хиляди други жени на нейната възраст, и тя страда от заболяване на костите, често срещано човешко страдание. Аманда е изненадана, че от това не се прави драма. Не знаят ли боговете с кого си имат работа?
— Съжалявам, че е трябвало да прелетиш целия път дотук — казва майка й.
— Аз също — отговаря Аманда.
— Наистина не беше нужно.
— Ти си убила човек, майко.
Гуен Прайс бавно оглежда стаята, макар че в нея няма какво да се види. Сивите стени са голи. Бетонният под не е украсен с килимчета.
— Нямаш много тен за човек, който живее във Флорида — отбелязва, без да вдига очи към Аманда.
Аманда изпитателно поглежда Бен. Какво правим тук, е неизреченият въпрос.
Пошегувай се и ти нещо, отговаря неговият поглед. Давай по течението.
Аманда затваря очи и вижда как майка й седи на дивана в тяхната всекидневна, втренчена в буйния огън в камината, очевидно без да забелязва искрите, които летят към краката й. Добре, решава тя и бавно отваря очи. И по-трудни свидетели съм разпитвала. Понякога е по-добре да влезеш през задната врата, да ги хванеш неподготвени.
— Не съм от тези, дето се препичат на слънце — обяснява.
— Малко слънце на никого не е навредило.
— Сигурно. — Което не може да се каже за три куршума в сърцето.
— Казват, че слънцето е полезно за душата и че хора, които дълго време са били лишени от него, страдат от тежки депресии.
— Такъв ли беше твоят проблем?
— Аманда… — пак предупреждава Бен.
— Аз никога не съм могла да стоя дълго на слънце — продължава майка й. — Каквато ми е бледа кожата, винаги изгарям. Но ти имаш тена на баща си. Струва ми се, че би почерняла красиво.
Аманда удивено се взира в майка си и мисли, че това навярно е най-дългият разговор, който е провеждала с нея през целия си живот.
— И така, кой е този човек, който си застреляла, майко? — пита нетърпеливо. Дотук с влизането през задната врата.
Майка й клати глава.
— Не искам да говоря за това.
— Госпожо Прайс — подхваща Бен, — не можем да ви помогнем, ако не разговаряте с нас.
— Не искам да ми помагате.
Аманда вдига раздразнено ръце.
— Защо ли това не ме учудва?
— Не, че не съм благодарна.
— Благодарна ли? Я стига.
— Не очаквам да ме разбереш.
— Не искаш да те разбера.
— Просто ни разкажете какво се случи, госпожо Прайс.
— Застрелях човек.
— Това го знаем — казва Аманда. — Това, което не знаем, е защо си го застреляла.
— Няма значение защо.
— Има значение. Не можеш просто да разстрелваш хората без причина. Дори и ти, с твоите глупави клетви, винаги си имаше причина. Кой е този мъж?
— Не зная.
— Какво ви е свързвало?
— Нищо не ни свързваше.
— Да не би да очакваш от нас да повярваме, че си застреляла абсолютно непознат човек, когото никога в живота си не си виждала?
— Не очаквам да повярвате на каквото и да било.