— Добре, понеже не ти вярваме.
— Чудесно.
— Не е чудесно. Има свидетели, които твърдят, че си седяла във фоайето на хотела цял ден.
— Вярно е.
— Защо?
— Хотелът е много хубав. Имат чудесно фоайе.
— Какво!
— Аманда — обажда се Бен. — Успокой се.
— Казваш, че си седяла във фоайето, защото е било приятно място за седене?
Майка й кимва.
— И просто така се случи, че имаше зареден пистолет в чашата си?
— Често го нося с мен.
— Често се разхождаш със зареден пистолет в чантата?
— Да.
— Защо?
— Градът е опасно място.
— Не и ако хората не се разхождат наоколо с оръжие.
Майка й едва не се засмива.
— Бен, това наистина ли е необходимо?
— Дали е необходимо ли? — повишава тон Аманда.
— Просто не виждам смисъла, като се има предвид…
— Като се има предвид какво?
— Като се има предвид, че във вторник ще се призная за виновна.
— Ще я признаеш ли за виновна? — Въпросът на Аманда е към бившия й съпруг.
— Аз съм виновна — напомня й майка й.
— Не и ако си невменяема.
— Мислиш ли, че съм невменяема?
— Мисля, че имаш повече бръмбари в главата от един кошер.
— Аманда…
— Уверявам те, напълно съм вменяема — спокойно изговаря майка й. — Знаех точно какво правя, когато застрелях онзи човек и знаех, че не е редно. Не беше ли такава правната дефиниция на вменяемостта?
— Вменяемите хора не обикалят да убиват напълно непознати.
— А може би го правят.
Аманда се обръща към Бен.
— Не може сериозно да възнамеряваш да й позволиш да се признае за виновна.
— Повярвай ми, изборът не беше мой.
— Той няма избор — потвърждава Гуен Прайс. — Нито пък ти. Аз застрелях и убих човек и съм готова да си понеса последствията. Наистина, много е просто.
— Нищо, свързано с теб, никога не е било просто.
— Каквото било, било — отговаря майка й. — Решението ми си остава същото.
— Кой беше Джон Молинс, майко?
— Нямам представа.
— Откъде го познаваш?
— Не го познавам.
— Тогава защо си го чакала?
— Не го чаках.
— Значи просто случайно си седяла във фоайето на хотела със зареден пистолет в чантата и той е влязъл — за стотен път повтаря Аманда.
— Точно така.
— И си станала от стола, пресякла си фоайето и си го застреляла.
— Да. Три пъти, струва ми се.
— Без причина?
— Да.
— Понеже си била в такова настроение.
— Да.
— Защо?
— Не зная защо. Може да не са ми харесали мустаците му.
— Не са ти харесали мустаците му!
— Тази причина не е по-лоша от всяка друга — отговаря майка й.
— Не ме прави на глупачка.
— Съжалявам, паляче. Нямах такова намерение.
— Какво? — Аманда залита назад, сякаш някой я е блъснал.
— Не съм искала да те правя на глупачка. Просто…
— Никога не ме наричай така.
Майка й изглежда искрено засегната.
— Извинявай.
— Добре, вижте — намесва се Бен. — Хайде да се върнем на темата, става ли?
— Тук има само една тема — казва им Гуен. — И тя води право в затвора. Естествено, аз разбирам любопитството ви и оценявам желанието ви да помогнете, но…
— Но какво? — настоява Аманда — Какво ще кажеш за семейството на Джон Молинс, майко? Не мислиш ли, че двете му деца заслужават някакво обяснение защо си застреляла баща им? Не чувстваш ли поне малко отговорност пред вдовицата му?
— Много съжалявам за тяхната болка — казва Гуен Прайс и очите й внезапно се напълват със сълзи.
Какво е това, по дяволите, чуди се Аманда, по-ужасена от неочакваните сълзи на майка си, отколкото някога е била от гнева й. Коя е тази жена, мисли си тя. Какво се опитва да постигне сега?
— Кой беше Джон Молинс, майко? Защо го застреля?
Майка й не отговаря нищо.
— Полицията ще разследва, знаеш това — казва й Аманда — Ще стигнат до дъното.
Сянка на страх преминава през лицето на Гуен, после изчезва.
— Няма да се наложи да стигат до дъното на каквото и да било, щом веднъж се призная за виновна. Вече имат моето признание, оръжието на престъплението и цяло фоайе свидетели. Никой няма да се интересува защо съм застреляла мъжа, след като прокурорът докаже обвинението.