— Мен ме интересува — меко произнася Аманда.
— Съжалявам — отново казва майка й.
Аманда потрива чело, поглежда към тавана и си поема дълбоко дъх.
— Добре, ти печелиш. — Отива бързо до вратата. — Губим си времето, Бен. Да вървим.
— Госпожо Прайс, моля ви — настоява Бен.
— Остави я, Бен — сопва се Аманда. — Отказвам да играя тази глупава игра. Тя явно е решила. Иска да изгние в затвора през остатъка от живота си. Казвам да я оставим. — И отваря вратата.
— Аманда — Гласът на майка й я заковава на место.
Аманда се обръща, дланта й стиска бравата на вратата зад гърба й.
— Не зная дали някога съм ти казвала колко си красива — казва майка й.
Аманда не знае да се смее ли или да плаче. Хуква навън от стаята, преди да е направила, което и да е от двете.
12
— Чу ли я какво каза? — Аманда изхвърча през външната врата на затвора и гневно си проправя път през кишата, покрила паркинга. — Не мога да повярвам, че има наглостта да ми го каже.
— Аманда, по-полека.
— Тази жена е садист. Аморален, освидетелстван садист.
— Аманда, къде отиваш?
Аманда се хвърля срещу порива на вятъра, снежинките я шибат по лицето и премрежват очите й.
— Какво право има да говори такива неща? Не зная дали някога съм ти казвала колко си красива?! Какво е това, по дяволите? Много добре знае, че никога не ми е казвала, че съм красива. „Безполезна“ — определено. „Негодна“ — милион пъти. „Проклятието на живота й“ — повече отколкото мога да преброя. Какво преследва сега? Кажи ми. Какво преследва сега? — Аманда се върти безпомощно. — Къде, по дяволите, е шибаната кола?
Бен сочи далечния край на паркинга.
— По дяволите, кой я паркира там на майната си? — Аманда се втурва нататък.
— Аманда, внимавай. Много е хлъзгаво…
Аманда чува предупреждението му, едва когато токът на ботуша й попада на скрито парче лед. Усеща сякаш едновременно е дръпната назад и блъсната напред, сякаш някакви невидими ръце са я сграбчили за яката на палтото, а невидими крака я ритат ниско долу. Тялото й се премята и за миг сякаш лети на вълшебно килимче. После изведнъж се извива в ледения въздух, вълшебното килимче пропада под тежестта й и тя се сгромолясва на земята, като марионетка, чиито конци са били жестоко срязани. Паляче, чува майка й да казва, докато се удря в паважа и избухва в порой горчиви сълзи.
Бен тутакси се озовава до нея, загрижено хваща ръцете й, помага й да се изправи на крака.
— Аманда, добре ли си?
— Добре съм. — Изтръсква няколко петна мокър сняг от палтото си, без да вдига поглед към него. — Дяволски добре съм.
— Сигурна ли си? Беше доста лошо падане.
— Казах, добре съм.
— Искаш ли да се върнем вътре и да поседнем за малко?
— Да се върнем там? Шегуваш ли се? Искам да се разкарам от това гадно място по най-бързия възможен начин.
— Добре. — Той я подхваща за лакътя и внимателно я повежда към колата. — Внимавай.
— Проклети ботуши.
Той отключва колата и й помага да се настани.
— Предполагам, че по-късно може доста да се схванеш. Може би не е лошо да вземеш гореща вана в хотела.
Аманда кима безмълвно и обляга глава на страничното стъкло, докато Бен изкарва колата от паркинга и поема по „Диско роуд“.
— Добре ли си?
— Не.
— Мислиш ли, че може да си се наранила?
— Не. В това число и сърцето ми, в случай, че си склонен да мислиш в клишета. Съжалявам — веднага се извинява тя. — Ти не заслужаваш това.
— Ядосана си. Разбираемо е.
— Наистина ли? И какво точно разбираш?
— Не си виждала майка си от години и да я видиш сега, при такива обстоятелства…
— Тя изглежда дяволски добре, не мислиш ли? Имам предвид, че носи най-грозното зелено нещо на земята и не си е правила прическа от няколко дни. Но ето, пак е елегантна и привлекателна, и да не забравяме, спи добре.
— Ти би искала тя да страда повече ли?
— Бих искала да гори в ада.
— Защото е убила човек или защото каза, че си красива?
Аманда рязко обръща глава към бившия си съпруг.
— О, моля те.