— Кое те разстрои толкова, Аманда?
— О, не зная. Дали не е това, че майка ми е в затвора за убийство?
— Нищо ново не казваш — не се впечатлява Бен. — Пък и струва ми се, че на теб би трябвало да ти допадне идеята майка ти да е заключена в килия. Може да не е точно адски огън и миризма на сяра, но е доста близо.
— Ти забеляза ли да се измъчва? — С опакото на ръката си Аманда изтрива нос. — Защото аз не видях да страда. И знаеш ли защо? — Пита, без да чака отговор. — Защото е така. Ни най-малко не съжалява за това, което е направила. Можеш да го видиш в очите й, в позата й. Забеляза ли колко спокойно си седи? Около нея цари мир. Покой. Сякаш…
— Сякаш какво?
— Не зная. — Аманда се заглежда през предното стъкло, следи с поглед движението на чистачките, които бършат снега. — Сякаш най-накрая демоните й са се омиротворили.
Бен я поглежда.
— Искаш да кажеш, че Джон Молинс е бил неин демон?
— Не зная какво искам да кажа.
— Утре пак ще пробваме.
— Какво? Шегуваш се, нали? Няма начин отново да се върна там. — Аманда се навежда и си разтрива коляното.
— Боли ли те?
— Бясна съм — отговаря тя, доволна, когато той се разсмива. — Няма да й позволиш наистина да се признае за виновна във вторник, нали?
— Не съм сигурен, че ще мога дай попреча.
Аманда раздразнено клати глава.
— Явно е невменяема.
— Ти я чу. Знаела е какво прави и че то е престъпление.
— Временна невменяемост тогава.
— Трудно е да се претендира временна невменяемост, след като го е чакала със зареден пистолет цял следобед. Подсказва преднамереност в определена степен, не мислиш ли?
— Невинна, поради умствени недостатъци?
— Какви недостатъци?
— Това, че въобще й липсва ум? — И двамата се засмиват. — Мислиш ли, че обвинението ще е склонно на споразумение?
— От къде на къде? Успехът им е вързан в кърпа.
— Нямат мотив.
— Нямат нужда от такъв — напомня й той.
— Ами ако аз имам?
— В такъв случай предполагам, че ще се наложи просто да поостанеш още някой и друг ден да видим дали не можем да открием нещо.
— Мамка му! — Аманда разтрива врата си. Бен беше прав — тя вече почва да се схваща. — Какво толкова, по дяволите. Остави я да се признае за виновна, ако така иска. Не ме интересува.
Слаб звън отеква в колата и рикошира в стъклата. Бен бърка в коженото си яке и си изважда мобилния телефон. Отговаря по средата на второто звънене.
— Ало. — Поглежда надолу и слуша съсредоточено. — Кога се е случило?
Аманда го наблюдава колко сериозно и внимателно слуша и си спомня, че това винаги е била една от най-привлекателните му черти. Той притежаваше способността да те накара да си мислиш, че си единственият човек, който има значение. Долавя слабия отзвук на женски глас в слушалката и усеща остро пробождане от ревност.
За всичко е виновна майка й, решава Аманда. Да я види за първи път след толкова много години и при такива крайни обстоятелства — това я разстрои и разрови истинско гнездо от отдавна погребани спомени и чувства.
Аманда се замисля. Какво точно изпитва? Гняв — безспорно. Безпомощност — определено. Тревога — също. Объркване — да. Раздразнение — да. Нервност — можеш да се обзаложиш.
Какво не изпитва: жалост.
Какво не изпитва: съчувствие.
Какво не изпитва: нежност.
Няма начин.
Не зная дали някога съм ти казвала колко си красива.
Как смееш, мисли си Аманда и разтрива мускулите на врата си, докато не я заболяват пръстите. Как смееш да ми казваш нещо такова сега? Какво се опитваш да постигнеш? Какво си мислиш? Че само, защото се върнах тук, защото се съгласих да те видя отново, всичко е простено? Че трябва да те съжалявам, само защото си затворена в най-противната сграда, която съм виждала, носиш най-грозния проклет анцуг, който съм виждала, и изглеждаш толкова крехка, толкова…, не зная, толкова… човешки, понеже не се сещам за по-подходяща дума.
Но всички ние знаем, че това не е вярно, нали, майко?
Е, с дъщеря като теб, нищо чудно, че баща ти получи сърдечен удар.
Да, това повече прилича на жената, с която сме свикнали и която ненавиждаме.
Не зная дали някога съм ти казвала колко си красива. Не, не си.
— А сега вече е дяволски късно.