— Би било чудесно, благодаря ви — отговаря Бен и за двамата.
— Как го пиете?
— Със сметана и захар — отговарят едновременно.
— Също като майка ви — казва Корин Наш, след като се връща с поднос с три димящи чаши кафе и чиния разнообразни сладки и го поставя на стъклената масичка пред тях.
Наум Аманда си отбелязва да започне да си пие кафето черно.
— Откъде ме познавате? — пита тя, когато жената сяда на по-близкия от двата тапицирани стола.
— Много пъти съм виждала снимката ви.
— Снимката ми? Коя снимка?
Корин Наш изглежда леко объркана.
— Ами, я да видим. Една, на която се дипломирате в гимназията и друга, на която просто седите и гледате през прозореца. Една от онези неочаквани снимки. Явно баща ви ви е снимал, без да знаете. Тя е любимата на майка ви. И разбира се, всички ваши снимки като бебе. Удивително е — все още имате същите черти на лицето. Така ви познах. Видяхте ли се с майка ви? Тя толкова се гордее с вас. Сигурно за нея е голяма утеха, че сте тук.
Аманда грабва чашата си от подноса и я вдига до устните си, за да не се разпищи. За какво говориш? Майка ми никога не е пазила мои снимки. Никога не се е гордяла с мен. Поглежда към Бен за помощ. Но той изглежда също толкова объркан, като нея.
— Госпожо Наш — започва той. — Разбрах, че сте разговаряли с полицията.
— Да. Много съжалявам. Не знаех как да постъпя. Не исках да причинявам допълнителни неприятности на майка ви, затова изчаках няколко дни, но после прочетох, че тя вече си е признала и ми се щеше да постъпя правилно. Много съжалявам. Надявам се, че не съм влошила положението й.
— Какво точно казахте на полицията, госпожо Наш?
— Че бях с Гуен в „Четирите сезона“, когато тя за първи път видя онзи мъж.
— Били сте с нея, когато е убила Джон Молинс? — пита Бен.
— Не, не когато го е застреляла. Предишният ден.
— Не разбирам — намесва се Аманда. — Искате да кажете, че майка ми е била в хотела в деня, преди да го застреля?
— Да. Ходихме на кино, а после пихме чай. Те имат чудесно барче във фоайето и ние с нея често се срещаме там на следобеден чай. Предлагат чудесни бисквити. — Тя посочва сладкишите на подноса. — Тези не са толкова хубави, разбира се.
Бен си взима една.
— Вкусни са. Вие ли ги правихте?
— О, Господи, не. Не мога, дори от това да зависи животът ми. Никога не съм могла. Внуците ми се оплакват от това, когато ме посещават. Казват, че от бабите се очаква да могат да пекат сладкиши.
— От колко време се познавате с майка ми? — пита Аманда в желанието си да насочи жената.
— От около пет години. Срещнахме се в киното. И двете бяхме сами и просто се заприказвахме. Всъщност, мисля, че аз я заговорих. Тя беше по-срамежлива. Поне отначало. Но предполагам, че я предразположих. Оказа се, че имаме много общо помежду си. И двете сме вдовици и възстановяващи се алкохолички. Децата ни са пораснали. И двете обичаме киното и театъра. Така започнахме да се срещаме на всеки две седмици, а после и всяка седмица. А след киното понякога ходехме да пием чай.
— И тогава сте видели Джон Молинс? — пита Бен, връщайки темата.
— Да. Всъщност тъкмо си тръгвахме, когато те влязоха през въртящата се врата, смееха се и се държаха за ръце на път към асансьорите. Аз се обърнах към Гуен и казах нещо в смисъл „Какво чудесно семейство“. Само че Гуен изглеждаше сякаш е видяла призрак. Тресеше се толкова силно, че си помислих, че ще припадне. Затова я сложих да седне и я попитах дали да не повикам линейка, но тя настояваше, че е добре, макар явно да не беше на себе си. Няколко минути по-късно, си тръгнахме. Обадих й се по-късно да проверя как е и тя каза, че е добре.
— Това ли е всичко? — пита Бен. — Нищо ли не ви каза за Джон Молинс?
— Изобщо не го спомена. Всъщност, чак когато прочетох за случилото се във вестниците и видях снимката на Гуен до тази на мъжа, чак тогава събрах две и две.