— И сте сигурна, че мъжът, когото сте видели в онзи следобед, е бил Джон Молинс? — пита Аманда.
— И в полицията ме питаха същото. Абсолютно съм сигурна. Аз съм много добра физиономистка, беше точно съшият мъж.
— Помислете добре, госпожо Наш. Майка ми някога споменавала ли е Джон Молинс пред вас?
— Никога. Все още не мога да повярвам.
— На какво?
— Че е застреляла този мъж. Както казах и на полицията, вашата майка е най-милият и любезен човек, когото познавам.
Аманда усеща как чашата се изплъзва от пръстите й. И преди да може да направи нещо, тя пада и разлива съдържанието си върху цветния килим. Също като кръвта на Джон Молинс, мисли си Аманда, докато наблюдава как петното стига до краката й.
13
— Тя наистина ли каза, че майка ми е най-милият и любезен човек, когото познава? — прошепва Аманда, когато Корин Наш се втурва в кухнята за салфетки.
— Точно така каза.
Аманда клати глава невярващо.
— Тази жена с кого се размотава иначе? С Хитлер ли? — Отпуска се назад в дивана и почти изчезва в джунглата от розово-зелени цветя и лиани на дамаската.
— Вземи си курабийка — предлага й Бен. — Вкусни са.
Аманда грабва една от черния емайлиран поднос и я поглъща почти наведнъж. Корин Наш забързано се връща в стаята с куп хартиени салфетки, застава на колене и почва да попива петното.
— О, не — възкликва Аманда и се привежда до жената на пода. — Моля ви, дайте на мен.
— Глупости. Вече е готово. — Корин гордо показва мокрите салфетки. — Вземете си пак курабийки — подканя я тя. — Ще донеса още кафе.
— Не, няма нужда — възразява Аманда. — Наистина, вече ви причиних достатъчно грижи.
— Обзалагам се, че не сте яли цял ден, нали? — Корин Наш поклаща глава. — Също като майка си.
Усмивката на Аманда е толкова скована, че страните й сякаш ще се разцепят по средата. Когато проговаря, думите се изтръгват тромаво от гърлото й, като че ли прави гаргара.
— Уверявам ви, не приличам на майка си.
— О, мислите ли? Аз откривам много прилики — с усмивка заявява Корин.
— Според мен е време да тръгваме — бързо се намесва Бен и повежда Аманда към вратата. Придържа я здраво за кръста, докато тя си обува ботушите и намята палтото.
— Чакай — казва Аманда, когато вече слизат по стълбите. — Сетих се нещо. — Спира се на предпоследното стъпало, поема дълбоко въздух и се обръща към Корин Наш. — Случайно да имате ключ от къщата на майка ми? — понижава максимално глас в усилието си да не звучи като нея.
— Всъщност имам — с почти видима гордост заявява Корин. — Преди няколко месеца си разменихме ключовете. Мислехме, че е добра идея. Знаете, в случай на спешност или нещо такова. Предполагам, че този случай е такъв. Искате ли го?
— Ако не възразявате — отговаря Бен, преди Аманда да има възможност да каже нещо друго. — Добро хрумване — добавя той, когато госпожа Наш се скрива в къщата за ключа.
Аманда не обръща внимание на комплимента.
— Изобщо не звуча като майка ми. Как можа да каже това? Ти не мислиш, че звуча като нея, нали?
— Ето го — връща се госпожа Наш и гордо подава на Аманда един сребрист ключ. — Цветята й навярно имат нужда от поливане.
— Ние ще се погрижим — казва Бен и още веднъж благодари на жената.
Корин Наш им махва за сбогом, докато се качват в колата.
— Моля ви, предайте на майка си, че се моля за нея.
— Непременно — промърморва Аманда. Госпожа Наш още маха, докато Бен изкарва корвета от алеята.
Двуетажната къща от западната страна на „Палмерстън“ доста напомня на собственичката си — стара, но горда, величествена и ексцентрична едновременно. Тухлите са в убито кафяво, входната врата е яркожълта. Сняг покрива двора и външните стъпала, никой не си е направил труда да изрине тясната алея, която е обща и за съседната къща. „Проклет да си, господин Уолш“ — Аманда чува майка си да крещи, докато Бен паркира в алеята. — „До Нова година ще си мъртъв.“
Естествено, два месеца по-късно, старият господин Уолш беше мъртъв.
В следващите години няколко семейства последователно се нанасяха там. Аманда се чуди кой ли я обитава сега, дали няма и те да са толкова чувствителни като майка й, ако видят чужда кола да блокира пътя: Не че някога майка й е ходила някъде, казва си Аманда. Поглежда към Бен и си спомня колко често същата тази кола е стояла там, на същото място.