— Така е по-добре — прошепва им, после прибира сцената в гардероба и го затваря.
Усеща някакво движение зад гърба си и се обръща навреме, за да види лицето на майка си, изкривено от ярост.
„Какво правиш тук?“ — крещи майка й, сграбчва я за раменете и я разтриса, сякаш самата тя не е нищо по-различно от марионетка.
„Само си играех“ — заеква малката Аманда и се дърпа.
— „Съжалявам.“
„Махай се оттук. Махай се веднага.“
Аманда изхвърча от стаята и спира насред тесния коридор. Очите й са пълни със сълзи, които натежават на клепачите й.
— Не — заявява и решително изтрива сълзите. — Вече не можеш да ме разплачеш, майко.
Не зная дали някога съм ти казвала колко си красива.
— Майната ти.
— Каза ли нещо? — провиква се през два етажа Бен.
Бледосивото небе постепенно е потъмняло, когато Аманда най-сетне пристъпва в стаята на майка си. Скоро съвсем ще се стъмни, мисли си тя, светва лампата и поглежда към голямото двойно легло на майка си. Цветната кувертюра, която помни от младостта си, е заменена с обикновено бяло шалте, не много по-различно от нейното в спалнята й във Флорида, потръпвайки си дава сметка Аманда. Но в общи линии стаята е същата, каквато си е била винаги: вездесъщите розови стени и сив килим, множество кристални джунджурии, наредени на две етажерки от двете страни на леглото. Няколко снимки на баща й са поставени върху скрина пред големия страничен прозорец, пресилената му усмивка контрастира на очевидната тревога в очите. Аманда взема една от снимките и прокарва внимателно пръст по красивото лице на баща си. После я връща на мястото й, между две свои снимки като бебе. На нощното шкафче до леглото вижда другите фотографии, за които бе споменала Корин Наш: тази от дипломирането си в гимназията и онази чудесната, на която бе запечатана как гледа през прозореца на всекидневната. Кога ли е била направена, чуди се тя и тялото й се накланя към нея.
„Какво правиш тук?“ — внезапно пита баща й. — „Знаеш, че не бива да влизаш в тази стая.“
„Съжалявам, татко“ — извинява се на снимката му Аманда. — „Ще се опитам да свърша бързо.“
И тя бързешком преравя чекмеджетата в скрина на майка си, пръстите й пробягват по сутиени и корсажи, нощници и пижами.
„Достатъчно, не влизай“ — предупреждава тя малкото момиченце, застанало до гардероба. — „Знаеш какво се случи последния път, когато отвори тази врата.“ — Втурва се да я възпре, но детето вече я е отворило. Аманда зяпва пред кутията за обувки на най-горния рафт в гардероба на майка си.
Чуди се дали да не повика Бен. Не ставай глупава, скастря се сама. Там няма пистолет.
— Тя вече го е използвала — произнася на глас и едва не се засмива.
Протяга се да достигне кутията, при което се обляга на дрехите на майка си — синя вълнена рокля, сини, черни и кафяви всекидневни панталони, няколко пастелни копринени блузи, няколко веревни поли, кафяво памучно сако. Сваля кутията. Струва й се празна, но Аманда все още се колебае дали да я отвори.
— Излагаш се наистина — хока се тя, маха капака, хвърля го на пода и надзърта вътре.
Не намира нищо, освен книжка за дългосрочен спестовен влог в „Торонто Доминиън Банк“. Салдото се свежда до жалките 7.75 долара. Явно майка й не посещава често тази банка, мисли си Аманда, когато чува нещо да пада от кутията на пода. Оглежда килима и накрая забелязва малък ключ.
— Прилича на ключ от депозитен сейф — казва тя и чува стъпките на Бен по стълбите. Без повече да му мисли, пъхва книжката и ключа в джоба си.
— Намери ли нещо? — пита Бен и влиза в стаята.
Аманда мълчаливо му показва празната кутия.
— И долу няма нищо.
Аманда кимва.
— Е, нищо. Не може да се каже, че не сме опитали.
Взират се един в друг през сгъстяващата се тъмнина.
Думите й отскачат от стените и отекват в тишината на късния следобед.
14
— Вземи си гореща вана, поръчай рум сървис и се опитай да поспиш — поръчва й Бен, докато спират пред хотел „Четири сезона“. — Ще ти се обадя сутринта.
Аманда насила разтяга устни в усмивка. Тъкмо се канеше да му предложи да идат на някое приятно място да вечерят. За нейна сметка, щеше да добави, когато той я зашлеви по този начин. Така че тя само изобразява разбираща усмивка и казва:
— Много поздрави на Дженифър — после слиза от колата и се обляга на въртящата врата към фоайето, без дори да се обърне назад. Секунди по-късно, вътре във въртящата се врата, тя се прави, че си търси ключа, при което плъзга поглед навън, но белият корвет вече го няма.