— Гореща вана, рум сървис и хубав сън — повтаря с нарастващо раздразнение, когато влиза в празния асансьор. — Добра идея. — Пръстът й се поколебава над бутона за шестнайсетия етаж, после натиска този за двайсет и четвъртия.
Това вероятно не е толкова добра идея, мисли на излизане от асансьора и завива по коридора към южната страна на сградата.
— А сега какво? — Продължава бавно надолу и за кратко поспира пред всяка врата с надеждата да чуе нещо отвътре, което да й подскаже кой апартамент да избере. — Къде си, зад врата номер едно или номер две? — шепне на млечнобелите стени, но не получава отговор.
Аманда знае, че постъпва глупаво, че няма работа тук, че Бен ще бъде повече от ядосан, когато разбере какви ги е вършила. Все още не е твърде късно. Все още може да постъпи както я бе посъветвал: да се върне в стаята си, да поръча рум сървис, да си вземе гореща вана и да се опита да поспи. Може дори да иде на масаж, решава тя и тъкмо се кани да се обърне, когато вижда вратата на стаята в дъното да се отваря и в коридора да излизат, прегърнати през кръста, мъж и жена.
Аманда зачерква апартамент 2420 от невидимия си списък и се усмихва на двамата, когато минават покрай нея. В резултат на това й остават пет стаи, от които да избира. Трябва само да почне да чука на вратите им.
— Не си с всичкия си — казва си тя, но това признание идва твърде късно. Вече стои пред апартамент 2410, ръката й, свита в юмрук, е; вдигната и готова да почука. „Здравейте“ — чува се да казва на озадачената наемателка. — „Не се познаваме, но изглежда, майка ми е убила съпруга ви и си помислих, че може би ще искате да поговорим за това.“
Никой не отговаря на почукването й.
Не е много вероятно госпожа Молинс и децата да са отишли да разглеждат забележителностите на града.
— Още една отпада — мърмори си Аманда и продължава към следващата стая. Въпреки че може да са излезли на вечеря, да сменят малко обстановката, от което сигурно имат нужда. — Едва ли решава тя и почуква на врата 2412.
— Кой е? — провиква се отвътре някаква жена и Аманда затаява дъх.
— Аманда Травис — отговаря честно, понеже не се сеща какво друго да каже.
— Кой? — пита отново жената, ала все пак отваря вратата. Тя е само леко открехната, но това е достатъчно на Аманда да види, че наемателката е поне на седемдесет години и следователно не е тази която търси.
— Кой е, Беси? — пита един побелял господин и застава зад жена си.
— Съжалявам — извинява се Аманда. — Трябва да съм сбъркала стаята.
Мъжът захлопва вратата в лицето й.
— Как може да отваряш на непознати? — чува го да се кара.
Аманда продължава надолу по коридора. От стая 2414 никой не отговаря и тя преминава към 2416. Тъкмо се кани да почука, когато чува момчешки глас със силен британски акцент:
— Мамо, някой май чука на вратата на спалнята.
Вратата на стая 2416 се отваря, преди Аманда да е решила какво да прави. Привлекателна жена с тъмна, дълга до брадичката коса, и проницателни бадемовидни очи, застава пред нея. Тя е малко по-ниска от Аманда, без никакъв грим, освен малко червило. Бледата й кожа е видимо потъмняла от плач. Аманда бързо преценява, че жената е на около четирийсет години. Облечена е почти като Аманда под палтото — с черни панталони и пуловер.
— Госпожа Молинс?
— Да.
— Казвам се Аманда Травис.
— От полицията ли сте? — пита жената със същия мек акцент, като сина си.
— Не. Аз съм адвокат — заеква Аманда. — Чудех се дали мога да ви задам няколко въпроса.
Госпожа Молинс отстъпва назад и й прави място да влезе. Аманда се озовава в центъра на просторната всекидневна на апартамента, красиво обзаведен в бежово, червено и златно.
— Кой е, мамо? — От една от спалните в стаята влиза младо момиче. В ранния пубертет, висока и слаба, тя има тъмната коса и проницателните очи на майка си.
— Това е Аманда Травис — отговаря госпожа Молинс. — Тя е от прокуратурата.
Аманда се кани да я поправи, но в това време момче на десетина години с подскоци се втурва вътре.
— Какво става? — пита и оглежда подозрително Аманда.
— Аманда Травис, това са моите деца, Хоуп и Спенсър.
— Здравейте — простичко поздравява Аманда, почти се бои да каже нещо повече.