— Можем ли вече да се връщаме в Англия? — пита момчето. Дълъг кафяв бретон пада в очите му, който са по-светли, отколкото тези на майка му и сестра му, но не по-малко проницателни.
— Боя се, че все още не — казва му Аманда и облото лице на момчето се помрачава от разочарование. Тя се обръща отново към госпожа Молинс и я пита по-тихо:
— Възможно ли е да поговорим насаме?
— Разбира се.
— Ами вечерята? — настоява Спенсър.
— Сестра ти може да се погрижи — казва госпожа Молинс. — Нали, миличка?
— Разбира се — със същия сдържан тон като майка си отговаря Хоуп. Тя хваща брат си за ръка и го извежда от стаята. На прага той се спира, поглежда назад и се нацупва към Аманда през рамо.
Госпожа Молинс затваря вратата след тях.
— Мога ли да взема палтото ви?
— Не, благодаря. Добре съм така. Госпожо Молинс…
— Моля, наричайте ме Хейли.
— Госпожо Молинс… — повтаря Аманда.
— Има ли някакви новини? Получихте ли резултатите от аутопсията? — Госпожа Молинс се улавя за облегалката на единия от двата стола за опора.
— Не. Не съм. Госпожо Молинс… Хейли… Вижте, наистина съжалявам. Стана недоразумение.
— Какво недоразумение?
Аманда си поема дълбоко дъх и неохотно изговаря:
— Не съм от прокуратурата.
— Не сте ли адвокат?
— Адвокат съм — потвърждава Аманда и се чуди наум колко информация да й предостави. — Но не от прокуратурата. — Млъква и изчаква Хейли Молинс да я попита за кого точно, по дяволите, работи и какво търси в нейната стая, но нищо такова не следва. — Работя за Бен Майерс.
— Бен Майерс?
— Адвокатът, който представлява Гуен Прайс.
Изведнъж цветът се отдръпва от лицето на Хейли Молинс. Тя се отпуска на стола, за който се бе хванала, отваря и затваря уста, но не излизат никакви думи. Навярно не е най-подходящото време да й кажа, че освен това съм дъщеря на тази жена, решава Аманда. Тя почти очаква госпожа Молинс да скочи и да я изгони от стаята, но все пак присяда на ръба на дивана, тапициран със златен плюш и поставен между двата стола и изчаква госпожа Молинс да си възвърне гласа.
— Не виждам как мога да ви помогна — казва след дълго мълчание Хейли Молинс.
Аманда отново си поема дълбоко дъх.
— Опитваме се да сглобим всичко, което се е случило в онзи следобед. Ако разполагате с някаква информация, която би могла да хвърли светлина…
— Не виждам как мога да ви помогна — повтаря жената.
— Можете ли да ми кажете какво се случи? — настоява Аманда.
— Не зная какво се е случило. Освен очевидното — съпругът ми е бил застрелян и убит във фоайето на този хотел.
— Вие не бяхте ли с него по това време?
Тя поклаща глава.
— Аз и децата бяхме тук горе и го чакахме да се върне.
— Откъде да се върне?
— Какво?
— Казахте, че сте чакали съпруга си да се върне. Чудех се къде е ходил.
— Защо? Каква връзка има това?
— Просто се опитвам да придобия някаква представа, госпожо Молинс. Питах се дали нещо специално ви е довело в Торонто.
— Бяхме тук на почивка.
— Кое ви накара да изберете Торонто?
— Не разбирам.
— По това време на годината този избор изглежда необичаен, това е всичко. Имате ли приятели тук?
— Не. — Тя се поколебава. — Съпругът ми трябваше да свърши тук някаква работа.
— Така ли? Каква работа?
— Какво значение има? Защо ми задавате тези въпроси?
— Предполагам, че са ви подложили на ужасни разпити, госпожо Молинс. Хейли — поправя се Аманда. — Но аз просто се опитвам да разбера как е могло това да се случи, дали изобщо е имало някаква връзка между съпруга ви и моята… клиентка. — Аманда втъква косата си зад ухото и се покашля в шепа.
— Нямаше никаква връзка — натъртено отговаря Хейли Молинс.
— С какъв бизнес се занимаваше съпругът ви?
— Имаше малък магазин. Цигари, бонбони, вестници. Такива неща.
— В Лондон ли?
— Не. В Сатън.
— Сатън? — Аманда мислено разтваря картата на Британските острови и се мъчи да го открие там. Мълчаливо се проклина, че претупваше всички тези уроци по география в гимназията.
— Това е мъничко градче на север от Нотингам. Северно от Лондон — продължава Хейли, вероятно забелязала неразбиращия поглед на Аманда.